И половите органи също са входове без врати, искам да кажа, че само са разтоварени от дрехи, няма нужда да ги отваряш, за да проникнеш вътре, женските органи, както се подразбира. Оставих я първа да се напъха в леглото, сама, изчаках малко в хола, за да може да се приготви и преоблече на спокойствие, така че когато най-накрая се появих в спалнята, младата Перес Нуш вече се намираше под завивките и нямах никаква видимост, за да разбера колко и кои точно дрехи бе свалила, за да си легне. Бях й дал една чиста тениска с къс ръкав, защото така си лягам аз, когато предвиждам, че може да е студено, истински пижами нямам. „Това ми стига, благодаря”, бе отвърнала тя, така че най-вероятно си бе сложила само нея, а краката й бяха останали голи, макар да бе почти сигурно, че от приличие не си бе свалила и бикините, или от уважение, или от хигиенни съображения, за да не цапа чужди чаршафи, така както и аз не свалих боксерките, всъщност гащета и нахлузих друга тениска, не толкова заради студа тая нощ, колкото за да й спестя някое случайно докосване, кожа до кожа, плът до плът, това можеше да се случи само на нивото на краката ни, моите космати, а нейните съвършено гладки, чиста испанка, ако се съди по внимателната депилация. Преди обаче да угася лампата, която тя бе оставила запалена, за да не се блъскам в тъмното – нощната лампа под претекст, че въвеждам някакъв ред в нейните и моите дрехи, които и двамата бяхме оставили на един и същ фотьойл, успях да видя и преброя дрехите, които беше свалила, и преброих не само сутиена, но и останалото бельо, както също бях очаквал донякъде, там се намираха белите й бикини, сгънати само веднъж, изрязани, тоест нормални, и веднага си помислих: „Тениската сигурно й е доста дълга, аз съм по-висок, стига й, за да се чувства покрита.” Само че тази мисъл не ми помогна и от момента, в който стаята потъна в мрак, а аз се пъхнах между чаршафите, осъзнах, че цяла нощ ще ме тормози този странен и неочакван факт и че ще ми бъде почти невъзможно да заспя, прехвърляйки го в ума си и търсейки някакъв смисъл: какъв смисъл имаше да ги маха и да заголва дупе, както е думата, така близо до мен и до члена ми, деляха ни само няколко сантиметра и две парчета фин плат, дори не и толкова, едното на моите боксерки с цепка отпред за по-удобно, и другото, на нейната дадена й назаем тениска, ако, разбира се, при лягането не се бе набрала нагоре, без тя да си прави труд да я смъкне, напълно възможно беше дупето й – беше се изтеглила в срещуположния край на леглото, значи с гръб към мен – да е голо и съвсем близо до моя необратимо втвърден член, ужас, нямаше да мога да мигна поради физическата възбуда и непрекъснатата мисловна дейност, в главата ми щеше да се върти безспир мисълта за бикините, за члена, за задника и по-надолу, в близкото присъствие на всичко това и в отсъствието на врати, на бариери, дори и на преграда от плат, чудейки се дали да се примъкна скришом и да пусна ръка, за да се уверя, че спи, че е унесена, чисто инстинктивно, несъзнателно, почти животински, пред напрегнатото и будно очакване да видя дали веднага щеше да се отдръпне, дали щеше да го направи при първия допир или нямаше да реагира, нямаше да се помръдне, да се отмести, да отстъпи, дали нямаше да ме остави да увисна във въздуха, в празното; не смеех да се надявам на натиск или друг стимул, всичко това беше мисъл, която в подобни обстоятелства става натрапчива, от онези съмнения или идеи, които появят ли се веднъж, не изчезват, не се разсейват още по-малко, когато кръвта се е насъбрала и не позволява никакво отпускане или поемане на въздух, никакво успокоение, отклонение или отсрочка, когато изкушението стане непрекъснато. След като дебнах известно време да чуя дишането й – не ми приличаше на дишане на спящ човек – и се опитвах да овладея, едва ли не да спра моето, ми хрумна да стана и да се преместя на дивана с едно одеяло, но всъщност не ми се искаше да изляза оттам, нито да загубя нереалната близост, беше нещо като обещание, което само по себе си задоволява и ми позволяваше да запазя това убийствено и изпълнено с надежда неведение, да се фантазирам какво би могло да се случи във всеки момент, ако се стигнеше до допир и никой от двамата не се отдръпнеше, нито стреснеше, деляха ни само няколко сантиметра, а всичко е въпрос на време и пространство, и на среща в тях, времето вече го имахме, и пространството почти, оставаше само едно леко приплъзване, за да мине изцяло на наша страна, едно минимално приплъзване, толкова лесно, че изглеждаше невъзможно да се случи, може би едно леко предварително опипване и членът ми веднага щеше да се вмъкне в дупката, и така щяха да бъдат на едно и също място, едното в другото, сякаш без ние да го съзнаваме, даже можехме да се престорим, че не усещаме и продължаваме да спим, макар и двамата да сме съвършено будни, за себе си бях сигурен, за нея допусках; бях убеден, но не категорично, разбира се, и това беше спирачката или една от спирачките.
         Стаеното напрежение на сексуалната близост не ми беше непознато, тоест за пръв път ми се случваше с младата Перес Нуш, в началото тихичко и кротко, със същото предварително леко опипване и незначително примъкване, благодарение на които се бяхме оказали на едно и също място в едно и също време, това е определящото и то има значение при важните събития, и затова понякога е толкова важно not to linger or delay, да не чакаш и да не се разтакаваш, макар че е възможно точно разтакаването да ни спаси, човек никога не знае кое му е по-изгодно и кое е доброто, никой няма да умре, стига само куршумът и челото му или ножът и гърдите му, или острието на меча и вратът му да не се окажат на едно и също място по едно и също време, по тази именно причина Де ла Гарса все още беше жив, защото вратът му и ландскнехтският меч или Katzbalger-ът на Риърсби не се бяха срещнали, независимо че а-ха да им се случи, и то неведнъж. При Луиса обаче благоразположението беше сигурно или почти сигурно и можеше да се очаква натиск и стимул, в края на краищата всяка нощ си лягахме в едно и също легло, тя по-рано, аз по-късно, сякаш отивах да я посетя в сънищата й или й се явявах като призрак, останалото беше част от предвидимото и вероятното или поне от възможното. Ако пък се получеше отказ от нейна, та дори и от моя страна, то това отхвърляне беше инцидентно, обмислено, само за момента („Днес съм капнала” или „Днес съм много притеснен, умът ми е другаде”, или още по-неубедителното „Утре трябва да ставам много рано”), несъществено по отношение на цялото или на самия акт, докато при младата Нуш можеше да е обратното, изразено с недвусмислените и смазващи думи: „Но какво, по дяволите правиш, какво си въобразяваш?”, или пък с по-меките и дипломатични „Спри дотук, по-добре недей, доникъде няма да стигнеш”, или пък с далеч по-унизителните „Е, дявол да го вземе, мислех, че можеш да се владееш, че си по-зрял, че не си вманиачен по секса като едновремешните испанци”.
         Само че не се чуха нито тези обидни думи, нито каквито и да било други, когато най-после се реших да я докосна и лекичко допрях члена си до задника й, и веднага усетих не тениската, а твърдата и гореща плът, сигурно беше от зиморничавите жени, които излъчват топлината, която не чувстват, те са като печки за оня, който е до тях и ги докосва, независимо че те самите може би треперят от студ, сякаш имат треска. Не последва нищо, нито дума, нито реакция, нито на примъкване, нито на отдръпване, нито разубеждаваща, сякаш наистина бе дълбоко заспала, запитах се възможно ли е да има толкова дълбок сън, че да не усеща този пряк допир, без нищо помежду ни, реших, че не и че тя явно се преструва, само че никога в нищо не можеш да си абсолютно сигурен, когато става въпрос за другите, та даже и за самия теб. Притиснах се още малко, понатиснах, все още толкова лекичко, че дори аз не бях убеден, че съм го направил, понякога си мислиш, че си се преместил или придвижил, или че си ударил или помилвал, но жестът може да е толкова плах и боязлив, че да се заблудиш и твоят аванс да не бъде усетен от другия, а може би дори и допирът. И тъкмо се разкъсвах между евентуалното „да” или „не”, между неудържимото желание и последната нерешителна или просто цивилизована спирачка и толкова недоловимия натиск, че може би изобщо нямаше такъв, когато изведнъж ми хрумна нелепата мисъл: „Презерватив! Ами че аз нищо не мога да предприема без презерватив, а за това е необходимо да има ясно изразено съгласие, макар и минимално, разрешение, позволение. Ако сега стана да го взема и после се върна с него в леглото, ще съм загубил позицията си, така близо до нея, отново ще се наложи да опипвам терена, тя може да се отдръпне и вече да не е така достъпна. А сложа ли го веднъж, вече няма да имам алиби, в случай, че ми се скара и ме отреже, не мога да й кажа: „Ох, прощавай, без да искам, вече бях заспал и не съм усетил, че те докосвам. Нямах такова намерение, извинявай, ей-сега ще се дръпна на другия край”, защото абсурдното калъфче щеше да се превърне в необоримо доказателство, че намерението ми е било точно такова, при това коварно.
         Тази мисъл ме накара незабавно да се отдръпна, колкото да няма контакт и тогава у мен се затвърди несигурното усещане, че го е имало и то с въображаемия натиск от моя страна, който не среща отказ и не е избягван; и след още няколко секунди се оттеглих („Проклет презерватив”, мислех си аз, „по мое време ги презирахме, дори не би ми хрумнало да си купя, а сега непрекъснато се нуждаем от тях”) и така загубих благоприятното си местенце, зад нея, и се проснах по гръб, като се питах какво да правя или как да го направя, дали да не се откажа, въпреки нарасналите ми илюзии, да се опитам да заспя и нищо повече да не правя. Пъхнах ръка под възглавницата, за да си наглася по-добре главата, неволен жест на размисъл, и със същия този жест отвих гърдите си почти до кръста, а на нея отвих раменете. И това се оказа достатъчно – или беше само претекст – младата Перес Нуш да се събуди или да се престори, че се е събудила. И именно тогава, за пръв и единствен път през цялата тази нощ, която прекарахме заедно, престанах да бъда невидим за нея, независимо, че беше мрак: обърна се и постави разперените си длани върху бузите ми, сякаш изразяваше обич, две нежни длани; за няколко секунди втренчи поглед в очите ми (една, две, три, четири; и пет; и шест, седем, осем; и девет; и десет, единайсет, дванайсет; и тринайсет) и ми се усмихна, и се засмя, докато ласкаво галеше или притискаше лицето ми, както понякога правеше Луиса, когато леглото й все още беше и мое и още не ни се спеше, или поне не толкова, че да си кажем лека нощ и да се обърнем с гръб до сутринта, или когато аз я посещавах късно нощем като призрак, с когото имаш уговорка и го чакаш, и тя ме приемаше. Единствено тогава престанах да бъде невидим за Перес Нуш, точно когато нямаше светлина. Очите ми бяха свикнали да виждат в полумрака на спалнята ми без щори или капаци, както всички на оня голям остров, който спи с едно отворено око; нейните очи обаче не, те не познаваха обстановката. Но дори така, пак ме погледна и се усмихна, и се засмя, макар и кратко. После пак се обърна с гръб, отново в предишната поза, сякаш не се бяхме гледали в полумрака и се готвеше отново да заспи. Това обаче се беше случило и за мен бе знак за позволение, за съгласие, за разрешение, накара ме да изхвърча от леглото като светкавица, да намеря презерватива, да си го сложа, и да се върна, вече много по-сигурен и уверен, към собствената си поза отпреди малко, и към докосването, и към опипването и към лекото притискане, вече не към задника, а малко по-надолу, към влагата и прохода, към тунела, more ferarum, като животните, така се казва на латински. Тя не помръдна, не в началото на моето приплъзване, сега вече лесно („Чукам я”, помислих си аз, докато прониквах и не можах да го избегна), остави ме да вляза, не се включи, ако може да се каже така или ако изобщо е възможно, във всеки случай не промълвихме нито дума, нямаше никакъв знак от страна на нито един от двамата, че това, което се случваше, се случва наистина, как да се изразя, престорихме се, че се преструваме, че спим и не разбираме, че не си го признаваме, сякаш всичко ставаше без нас или без наше знание, макар че в дадени моменти й се изплъзваха някакви звуци, а може би и на мен, съзнателно ги потисках, смятам, че успях да ги сведа само до по-дълбоко дишане, най-много до някоя въздишка, но кой знае, човек трудно чува сам себе си, във всеки случай звуците и дори стоновете са допустими насън, има хора, които насън произнасяха цели речи, но никой не ги обвинява, че са го направили съзнателно. Нищо не се чуваше, не се и виждаше почти нищо, виждах само тила й, съвсем близо до мен и сигурно затова започнаха да ми се привиждат разни неща, същите, които дълго време бях съзерцавал в хола („Съвсем накратко, само две минути”, така ми беше казала от улицата, дали си е давала сметка колко невярно е това), ципът на ботушите, движещ се нагоре-надолу, бримката на чорапите, която напредваше във всички посоки, особено нагоре по бедрата, сякаш така сочеше пътя, както и друг, по-стар образ, на голите й гърди, тясната пола, тя, стиснала кърпата в едната ръка, а другата вдигната нагоре, което придаваше допълнително усещане за голота, разкривайки безсрамно чистата и гладка, и току-що измита, и разбира се, избръсната подмишница, в онази ранна утрин в сградата без име, когато тя не се изчерви, а на мен не ми хрумна, че младата Перес Нуш не ме отхвърля, най-малкото не напълно, макар че не се и чувства привлечена, след като видя, че съм я видял, но не се закри, а може и дори да не се е замисляла. Всичко стана безшумно и неловко, наистина призрачно и други промени като че ли нямаше, само дете след малко усетих леко притискане от нейна страна, вече не бях само аз и никой от двамата не се криеше, не се стараеше да е незабележим, сякаш се прегръщахме силно, без да използваме ръцете, тя се притискаше към мен, а аз към нея, но само с част от тялото, една и съща и при двамата, сякаш само тя съществуваше и ние не бяхме нищо друго, изглеждаше, като че ли сме си забранили да се преплитаме по друг начин чрез ръцете, чрез краката, чрез кръста, чрез целувките. Мисля, че дори и ръцете си не докоснахме.

---

Публикацията е предоставена от Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!