Станах в обичайния си час.
Видях пристигането на пощальона,
на любезния хлебар,
лицето оживено на млекаря.
Бях станал и ме чакаше
чистата хартия, за да пиша,
книгата, за да чета,
с пепелта по редовете.
Мама бе приготвила закуската,
същата като от скромна сряда.
Бях си сложил
любимите материи на дрехите,
на разпраните ми обувки,
и започвах да живея деня
с илюзията на парченце дърво
във вдлъбнатия джоб
от усилието на хартиите.
И изглеждаше да не се случва нищо,
нищо, тъй като във водовъртния център
на ускорените ми чувства
даже не се разливаше чаша вода
с хода на времето в старинния часовник.
върни се | съдържание | продължи
|