На Алфредо и Чус

Те са от скрит пясък.

Стъпките, които изгубваме като пресечем
двусмислената пустиня на една дата
или вътрешността
на фотография в черно и бяло,
от скрит пясък са,
светлина, която ни следва,
стара и от другата страна на настоящето.

Ще е защото при някои случаи
животът ни води
до плътност,
която е прекалено наша, за да ни принадлежи,
или защото сме вода,
или защото корабите на изразходваната светлина
движат големите си платна
в невъзможното море на спомена.

Змиеобразно нагоре минават през ръцете ми
следобедите и мачтите в търсене на своята история.

В Лима съм, градът
със сивия наранен въздух
и бляскавите минали времена,
сред старинни колониални жилища,
в които живее мизерията,
странна пустота на греди и гипсове,
излизаща към прозореца,
наблюдава крачките ни,
както се наблюдава морето или безкрая
и спира часовника на тъгата.

Дори врявата на улицата пази
ромон на отложени тайни.
Има магазини и усмивки,
енигматични погледи
и ресторанти, останали без провизии,
слънца с влажни лъчи,
скромното злато на Перу
или дъждовната емоция на планетата,
превита под законите
на новите войници на туризма.

Но пред магазините,
в които се успива дървесината
със сухотата на изгнила лодка,
не минавам аз,
а лицето на детето,
което кръстоса следобедите на Гранада
с тъжното палто на шестдесетте години,
наследник на снегове,
в плашещата меланхолия
на своите предци.

Тези витрини на нищото
живеят пълни с жълти риби,
скрити пясъци
в страна на храмове и камиони Пегас,
на химни и жасмини,
на мизерия, която известява развитието,
по средата на пътя
между горчивия край на една война
и новия синтаксис на телевизорите.

Машината на времето
не се нуждае от повече. Четиридесет години
и цветът на очите ми.

Трудна самота е тази на света,
защото движи крилата си
в скъдния въздух на Историята,
и, въпреки това, лети
из удивената светлина на меланхолията ми.

върни се | съдържание | продължи