Четях много, но не много различни книги: обичах да препрочитам отново и отново любимите си писатели. Тогава те бяха Труман Капоти, Джон Ъпдайк, Скот Фицджералд, Реймънд Чандлър, ала не виждах някой друг от класа или в пансиона да чете подобни автори. Те харесваха Кадзуми Такахаши, Кензабуро Ое, Юкио Мишима или съвременни френски романисти, което бе още една причина, дето нямах за какво да говоря с околните, да живея сам и да не общувам с никого, освен с книгите си. Със затворени очи докосвах някоя позната книга и вдишвах дълбоко аромата й. Това бе достатъчно, за да се чувствам щастлив. На осемнайсет години любимата ми книга беше „Кентавърът“ на Джон Ъпдайк, но след като я бях прочел няколко пъти, тя взе да губи нещо от първоначалния си блясък и отстъпи първенството на „Великият Гетсби”. „Гетсби” за дълго остана на първо място. Издърпвах го от рафта, когато ми се приискаше, и четях напосоки някой и друг абзац. Тази книга нито веднъж не ме разочарова. Нямаше и една отегчителна страница. Исках да кажа на хората какъв чудесен роман е този, ала никой около мен не беше чел „Великият Гетсби”, нито пък имаше вероятност да го прочете. Да увещаваш другите да прочетат Фр. Скот Фицджералд, освен реакционер, никой нямаше да го направи през 1968-а.
         Когато в края на краищата срещнах единствения човек на света, който бе чел „Гетсби“, двамата се сприятелихме само поради този факт. Той се казваше Нагасава. Беше две години по-голям от мен и тъй като специализираше правни науки в престижния Токийски университет, бе на път да стане народен водач. Ние живеехме в един и същ пансион и се познавахме само по физиономия до деня, в който четях „Гетсби“ на едно осветено от слънцето място в столовата. Той седна до мен и ме попита какво чета. Когато му казах, попита дали му харесва книгата.
         - Чета я за трети път – отвърнах – и всеки път откривам по нещо, с което тя ми допада още повече от предишния път.
         - Казваш, че си чел „Великият Гетсби“ три пъти – продума сякаш на себе си Нагасава. – Тогава знай, че всеки приятел на „Гетсби“ е и мой приятел.
         Така ние станахме приятели. Това се случи през октомври.
         Колкото по-добре опознавах Нагасава, толкова по-странен го намирах. Бях срещал доста особени хора през живота си, но никой не бе особен като Нагасава. Беше далеч по-запален читател от мен, ала имаше правило никога да не докосва книга от автор, който не е поне от трийсет години покойник. „Само на такава книга мога да повярвам” – казваше той. – Не че не вярвам в съвременната литература - добави, но не искам да хабя ценно време да чета книга, която не е минала проверката на времето. Животът е твърде кратък.
         - Кои автори харесваш? – попитах, като говорех с почтителен тон с този, две години по-възрастен от мен човек.
         - Балзак, Данте, Джоузеф Конрад, Дикенс – отвърна той без колебание.
         - Не съвсем модерни.
         - Тъкмо затова ги чета. Ако четеш само книгите, които всички четат, можеш да мислиш само за онова, което всички мислят. Това е светът на селяндурите и простаците. Истинските хора биха се срамували от себе си, ако вършат това. Забелязал ли си, Ватанабе, че ти и аз сме единствените истински хора в пансиона? Другите момчета са лайна.
         Това ме изненада.
         - Как можеш да говориш така?
         - Защото е вярно. Знам аз. Виждам. Сякаш имаме белези на челата си. Освен това и двамата сме чели „Великият Гетсби“.
         Пресметнах набързо.
         - Но Фицджералд е покойник само от двайсет и осем години – казах.
         - Е, и какво? Две години? Фицджералд е модерен класик.
         Никой друг в пансиона не знаеше, че Нагасава тайно чете класически романи, нито пък това щеше да е от значение за някого, ако научеше. Нагасава бе известен като умник. Той бе влязъл с лекота в Токийския университет, получаваше високи оценки, щеше да вземе държавния си изпит, да постъпи във Външно министерство и да стане дипломат. Произхождаше от чудесно семейство. Баща му бе собственик на голяма болница в Нагоя, а брат му също се бе дипломирал в Токио, бе продължил образованието си в медицински институт, и един ден щеше да наследи болницата. Нагасава винаги имаше достатъчно пари в джоба си и се държеше с достойнство. Хората го уважаваха, уважаваше го дори управителят на пансиона. Когато поискаше от някого да направи нещо, онзи го правеше без възражения. Просто нямаше друг избор.
         Нагасава притежаваше определени вродени способности, които привличаха хората и ги караха да го слушат. Той знаеше как да излезе начело, да прецени ситуацията, да даде точни и тактични наставления, на които другите да се подчинят. Над главата му имаше аура, която показваше неговата мощ, подобно на ореол на ангел, и само като я зърнеха, хората се изпълваха със страхопочитание пред това по-висше същество.
         Това обяснява защо всички бяха шокирани, че Нагасава избра за свой специален приятел мен, човек без отличителни качества. Поради тая причина хора, които не познавах, се отнасяха към мен с определено уважение, ала онова, което те, изглежда, не разбираха, беше, че причината да съм избран аз, беше проста, а именно, че се държах с Нагасава без ласкателството, което той получаваше от другите. Проявявах несъмнен интерес към странните, сложни страни на неговата природа, но никое от онези неща – оценките му,неговата аура, неговата външност – не ме впечатляваше. Това сигурно бе нещо ново за него.
         Имаше страни от личността на Нагасава, които взаимно се изключваха. Дори аз се трогвах от неговата доброта навремени, ала той можеше също тъй лесно, да бъде злобен и жесток. Беше както въплъщение на удивително благородство, така и непоправимо вулгарен. Можеше да се хвърли в атака, един оптимистечен водач, точно когато сърцето му се свиваше в тресавището на самотата. Забелязах тези парадоксални черти от самото начало и никога не можах да разбера защо не бяха също така очевидни за всички останали. Той живееше в свой собствен необикновен ад.
         От друга страна, струва ми се, че винаги успявах да го видя в най-благоприятна светлина. Най-голямата му добродетел бе неговата честност. Той не само, че никога не лъжеше, но винаги признаваше своите слабости. Никога не се опитваше да прикрие неща, които можеха да го накарат да се чувства неловко. А по отношение на мен беше неизменно добър и отзивчив. Ако не беше той, животът ми в пансиона щеше да е далеч по-неприятен. Въпреки това никога не разкрих сърцето си пред него и в този смисъл моите отношения с Нагасава бяха в рязък контраст с отношенията ми с Кидзуки. Когато за първи път видях Нагасава пиян да тормози едно момиче, зарекох се никога, при никакви обстоятелства да не му се доверявам.
         Имаше няколко „легенди“ за Нагасава, които се разпространяваха из пансиона. Според една веднъж той изял три голи охлюва. Според друга имал огромен пенис и бил спал с повече от сто момичета.
         Историята с плужеците беше истинска. Той самият ми я разказа.
         - Три дебели бременни охлюва – рече той. – Глътнах ги целите.
         - И защо бе, да му се не види. – Случи се през първата ми година тук – каза той. – Имаше едни лайнари между първокурсниците и по-големите. Това започна през април и достигна критичния момент през септември. Отидох да уредя работата с големите като представител на първокурсниците. Истински реакционерски задници. Имаха дървени мечове за кендо и „уреждането на работата“ сигурно беше последното нещо, което искаха. Та аз им рекох: „Добре, нека да турим кръст. Правете каквото щете с мен, но оставете другите момчета намира.“ А те викат: „Окей, хайде тогава да глътнеш два-три плужека.“ – „Чудесно – казвам им, - дайте ги насам.“ Копелетата излязоха и намериха три дебели плужека. И аз ги глътнах.
         - Какво беше усещането?
         - Какво било усещането? Трябва сам да глътнеш един, за да разбереш. Начинът, по който се плъзга надолу по гърлото ти и в стомаха... плужекът е студен и след това оставя такъв отвратителен вкус в устата... пфу, тръпки ме полазват само като си помисля. Доповръща ми се, но се овладях. Защото, ако ги бях повърнал, просто щеше да се наложи пак да ги глътна. Така че се удържах. И трите.
         - После какво стана?
         - Върнах се в стаята си и изпих една кана солена вода. Какво друго можех да направя?
         - Да, и аз така предположих.
         - Обаче след това никой нищичко не можеше да ми каже. Дори големите. Аз съм единственият тук, който може да глътне три плужека.
         - Сигурен съм, че е така.
         Разкриването на истината за размера на пениса му беше доста по-лесно. Просто отидох с него в общата баня на пансиона. Вярно, голям му беше. Но това за стоте момичета вероятно беше преувеличение. „Може и седемдесет и пет да са – рече той. – Не ги помня всичките, но съм сигурен, че са най-малко седемдесет.“ Когато му казах, че съм спал само с едно, той рече: „О, можем лесно да поправим това. Ела с мен другия път. Като нищо ще ти намеря някоя.“
         Аз не му хванах вяра, но той се оказа прав. Беше лесно. Може би прекалено лесно при опиянението от престояла бира. Отидохме в един бар в Шибуя или Шинджуку (той имаше предпочитания), открихме двойка момичета (светът бе пълен с момичета по двойки), поприказвахме си с тях, пихме, отидохме в един хотел и правихме секс с тях. Нагасава беше страхотен събеседник. Не че имаше нещо изключително за казване, ала момичетата се прехласваха, като го слушаха, пиеха твърде много и накрая спяха с него. Мисля, че им харесваше да бъдат с толкова мил, щедър и умен човек. А най-удивителното беше, че само защото бях с него, аз според тях бях, изглежда, също толкова чаровен. Нагасава ме подтикваше да говоря и момичетата ми отвръщаха със същите усмивки на възторг, с каквито даряваха него. Неговият чар вършеше това – истинският му талант, който ме впечатляваше всеки път. В сравнение с Нагасава дарбата на добър събеседник, която имаше Кадзуки, беше незначителна. Това бе една съвсем различна степен на умение. Ала колкото и да бях завладян от способностите на Нагасава, Кидзуки все още ми липсваше. Изпитвах ново възхищение към неговата искреност. Каквито и таланти да имаше, той ги споделяше само с Наоко и мене, докато Нагасава беше решен да разпръсне своите значителни дарби навсякъде около себе си. Не че умираше да спи с момичетата, които срещаше: това беше просто забава за него.

---

Романът излезе на български език с марката на Издателство „Colibri“

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!

Свързани публикации:

Харуки Мураками, из „Страна на чудесата за непукисти и краят на света“, Изд. „Colibri“

Харуки Мураками, из „Хроника на птицата с пружина“, Изд. „Colibri“