Очи отбелязват формата на града.
         През очите на рееща се високо нощна птица оглеждаме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прилича на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескончаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и отнасят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.
         Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това място „развлекателен квартал“. Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближаването на полунощ, но високоговорителите над витрините продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджърки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костюми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хванат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварталът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.
         Намираме се в „Дени“.
         Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработена до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педантично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в „Дени“. Всичко в ресторанта е анонимно и взаимозаменяемо. И почти всички места са заети.
         След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това момиче? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то далеч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата й е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите й се появява бръчка на усърдие.
         Чете с голяма концентрация. Очите й рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото й изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.
         На масата й има чаша кафе. И пепелник. До пепелника има тъмносиня бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ Б. Може би е възголяма за главата й. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието й е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига чашата до устните си, но, изглежда, ароматът не й харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята й като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепелника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.
         Музиката, която свири приглушено, е „Върви си, малко момиче“ на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в „Дени“ има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е единствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава недоволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.
         Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължителен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към книгата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

---

Романът предстои да излезе на български език на 26-ти март 2012 г. с марката на Издателство „Колибри“ и ще може за бъде закупен с 20% отстъпка от сайта на Издателството.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!