Сега сълза е хоризонтът само
и корабът смъртта си сред скалите дири.
Скачат ками из водата
като нощен трепет в паметта,
но още удържаш в отворената си ръка
ветрило от светлина, една чучулига,
дръзки песни, изплъзващи се от времето.
Дъжд от тръни отвъд очите ти,
нищо, което да извести брега на другите морета,
тайни реки, рибите, блясващи мигом
и оставящи вълните да погълнат светлината им.
До окрайнините на твоя жасминов блян,
до оголената ти кула от рози и устни
достигат пълнолетието и хладът на отсъстващото ти тяло.
Навярно няма повече път за пътуването ти.

върни се | съдържание | продължи