Образът, който водата отразява,
принадлежи на някое далечно огледало
от друг живот.
Не е облак, нито сянка,
с отворена към есента уста,
към ласката, която въздухът от ястребите е изтръгнал.
Едничка дума може да озари нощта
или да падне връз страха на някое дете,
подобно камък в дъното на блатото,
което под луната си мечтае да е птица.
Друга жена сияе в спомена,
има моите очи и моите уста,
но лицето от пръст и лицето от вода
не са едно и също
и някой вдига зидове,
отделя слънцето от това голо тяло
над камшика, който тупка в часовете.
Никой не дочува вика на диво животно,
изгубено в горестта на гората,
когато пътят се превръща в граница
и денят се състарява като дълга и притихнала
зима.
Няма по-чупливо огледало от водата:
невъзможно е това лице да се наложи на моето.

върни се | съдържание | продължи