Мексиканският писател ХОСЕ ЕМИЛИО ПАЧЕКО (Мексико сити, 1939) през 2005 година стана вторият носител, след испанския поет Анхел Гонсалес, на отскорошната, най-значима испанска Международна награда за поезия на името на Федерико Гарсия Лорка (Гранада, 2005). Университетски преподавател и изследовател, поет, прозаик и преводач на Оскар Уайлд и Т. С. Елиът, есеист, филмов сценарист заедно с Артуро Рипстейн, журналист, многостранното творчество на Пачеко е заслужило мексиканската Национална награда за поезия и Националната награда за журналистика, Наградата Октавио Пас за 2003 година, Ибероамериканската награда за поезия Пабло Неруда за 2004 година и други.
         В предговора си към антологията от избрани стихотворения на Пачеко В крайна сметка (Мадрид: Висор, 2004) нейният съставител Ернан Санчес Мартинес де Пинильос подчертава, че авторът „е вече, заедно със сестра Хуана Инес де ла Крус, Рамон Лопес Веларде, Хавиер Виляурутия, Хосе Горостиса, Октавио Пас и Хайме Сабинес, неотменяем поет в една тъй богата литературна традиция като мексиканската. [...] Поезията на Хосе Емилио Пачеко усвоява наследството на късния Сесар Валехо и заличава разединението между вглъбеното съзнание на западната поетическа традиция, самотния й ужас пред смъртта и забравата, и един етичен и социален порив за спасяване на другия.“
         Тази антология, от която са представените стихотворения, включва подборки от стихосбирките Елементите на нощта (1963), Покоят на огъня (1966), Не ме питай как минава времето (1969), Ще отидеш и не ще се върнеш (1973), Дрейфуващи острови (1976), Оттогава (1980), Делата на морето (1984), Гледам земята (1986), Град на паметта (1989), Тишината на луната (1995), Бродещият пясък (1999), Минал век /развръзка/ (2000). Поезията на Пачеко е събрана в Рано или късно (2000), издадена в родината му. Заслугата на мексиканския поет за оцеляването на поезията в наши дни Ернан Санчес изтъква в края на предговора си към испанското издание: „Поезията на Хосе Емилио Пачеко, магията на неговото живо, прозрачно и наситено слово, способността му да изрази човечното, е може би днес на испански език най-доброто свидетелство за това надживяване.“