Еманюел Пагано

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

 

Из „Юношите от пещерата“

 

Еманюел Пагано

 

Превод от френски: Юлиан Жилиев

 

 

 

 

Стъпвам в следите на брат ми
до спирката на микробусчето.

(Лола, зимата на 2004-2005 г.)

 

 

Сряда, 26-ти октомври

 

(към колежа)

 

 

 

Корица на книгата

        Литературната есен не трае дълго. Сиянието, лиричното оранжево на буките, блестящата охра на върбите, тръпчивото, поглъщано от слънцето зелено на брезите, кървавочервеното, разстлано по клена, или обратно, пунктираното неравномерно червено на изолираните в жълтото на другите дървета кленове, точно за времето да ги опишеш, времето, за което вятърът събаря няколко листа на земята и правя два или три курса с моите малчугани, и се свършва – по клоните, както и на земята. Край пътя палитрата на листата, съвсем бедна, се ограничава до кафяво, а стеблата са вече сиво-розови. Не розово от блудкав роман, не, едно съвсем убито розово, а по-нагоре, до клоните – мръснопурпурно. Височината ускорява появата на приглушеновиолетово, мътновиолетово, на това болнаво розово, едновременно светло и тъмно, но толкова матово, че зениците ни се разширяват, за да го уловят. В пътищата ми есента бързо се превръща в изложение на тъжни цветове, прилягащи на мъглата. Мъгла в чернозема чак до стволовете на дърветата, втъкана в корите, а когато се спуснат и въздушните мъгли, зениците стават огромни. Имам успокояващото усещане, че всичко е там, където трябва, че гората най-после е на мястото си, веднъж щом слънцето и патетичните червеникави цветове са прогонени.
        След като прекосим мъгливите гори, идват равното високо и хилавите храсти. В края на деня една съвсем водоравна ивица светлина, явила се на повърхността на земята, се измъква нагоре до ръба на платото, но през останалото време слънцето е сиво. Височините обхващат безкрайни разстояния, сиво-синкави и почти прашни, почти сребристи, но никога, в крайна сметка никога някак други освен тъжносиви. С изключение, и това е интересното, на гръбчетата на листата, преди да потъмнеят, опакото на почти светкавично проблясващи сребристи листа, но със сребро, което се запечатва в паметта като ювелирна рядкост сред оскъдицата на платото.
        На голото плато се спускаш, отново се изкачваш и така стигаш далече. Толкова далече, че хората в полята изглеждат като трептящи вълни по земята, толкова далече, че е хубаво, но хубаво не заради природата. Природата е като останалото, не по-красива или чиста от някой град, от търговските или индустриалните зони, от високите и арогантни ветрогенератори, стърчащи над смърчовете. Дори понякога природата е направо изнервяща и подлудяваща, толкова грозна и мръсна през есента, кална и лепкава през пролетта, когато снегът се топи, високомерна с недостижимото слънце през зимата и толкова смешно зелена лете. Мъчителна, досадна като всичко друго. Ако все пак платото около мен често ми изглежда хубаво, то е просто защото живея тук. Глупаво е, но мястото, където живееш, все е великолепно; зависи от това как се събуждаш, как гледаш навън, зависи от това дали гледаш. Има дни, утрини или нощи, в които времето вън, въздухът в дърветата са точно, почти банално съзвучни с усещанията ти, с настроението ти; намусен си и вън е същото, влагата прониква навсякъде, от теб чак до долу, там, дето очите ти не виждат, защото ситният дъжд не позволява. Изненадва те дори в кухнята, така че го очакваш и там. Нека е студен дъждът във вратовете ни, това не ни отнема желанието да плачем, а прави депресията ни почти хубава.
        Вчера пък, странно, щедро слънце искреше в прозрачността на сълзите ми, и нямаше разлика. Сълзите ми бяха ясни, блестящи. Да подплатим изражението си с климата наоколо, ни успокоява навсякъде, стига това навсякъде да е където живеем.

 

        От дясната ми страна, на предната седалка, Себастиен се навежда да потърси нещо в чантата си. Виждам лицето на Надеж, деформирано от огледалото и изпаренията. Седнала е до него, също отпред, но е изцяло другаде, много далеч от нас. Тази сутрин времето е необикновено меко, с хладна мъгла, довята от южен вятър, почти нетърпим, остър и упорит. Все пак преди два дни беше под дванайсет в началото на пътуването и твърде студено, че да вали сняг, старите хора бяха започнали да косят жълтугата, за да изолират покривите на кокошарниците. Когато вземах малките, Юг беше донесъл мирис на сено и помада, казвайки ми гордо: помагах на мама да нахрани юниците.
        Свикнали сме с тези температурни разлики, с вятъра също, но въпреки това се тревожа.
        Не мисля, че изпаренията до бузата на Надеж днес са студени или пък топли; знам също, че на нейната възраст понякога е обратното – никъде е мястото, където живееш. Никъде, поради тази мъчителност на юношеството да се окажеш така внезапно и насилствено полово определен. Но не знам дали на нея й е по-лесно. Да, мисля, че би трябвало да е по-лесно, когато имаш повече или по-малко логичен пол. Изведнъж се изправя, идва при нас и ми се усмихва над Себастиен, заврял глава до шия в чантата си (забравих домашното по история, учителката ще ме убие). Не съм сигурна, че е по-лесно; помня много ясно собственото си юношество, това изпитание, което ми изглеждаше непреодолимо. Иска ми се да й кажа, на Надеж, но как да го сторя. Дори на нея й е невъзможно, на нея, която или стиска бедра или прекалено ги разтваря. Иска ми се да й кажа: никой не ти пречи да разтваряш бедрата си, но и никой не те задължава. Не мога да й обясня как самата аз не успявах нито да ги разтворя, нито да ги затворя. За да стана това, което бях, се криех в банята. Имах на разположение съвсем тесни минутки. В останалото време и пространство трябваше да изтъквам пола си, за да изглеждам това, което не бях, при това с неудоволствие – да се харесвам на момичетата заради вида си на романтичен идиот, вида, който Себастиен се опитва да си придава, когато примирено затваря чантата си и върти глава ту към мен, ту към нея. Виждаш ли, Адел, на Надеж не й пука, че съм отчаян, мисли за не знам какво си, а мен учителката ще ме убие, гле’й я, хич не й пука. Обръща се шепнешком към нея, все пак миналата нощ, при рева на елена, не беше толкова свирепа... забрави ли вече, кошутке моя? Гледам си пътя, усмихвам му се, но добре съм разбрала, че за него Надеж съм донякъде аз.

 

        Надеж въздъхва и изтрива носа на Себастиен; избърсва следите от кал и го съветва следващия път да се секне в чисти листа. Себастиен, обръщайки се към Жоел, иска да потвърдя това, което казва, докато се шегува с него: така е екологично чисто, нали, Адел? Това са кърпичките на есента, има във всякакви цветове, ще ви допадне мекотата на новата кърпичка „дъбово листо”, също и кадифеността на новата ни колекция, кашмирен допир, есенни кърпички, кърпички, които може да изхвърлите където и да е. Двете Мари се смеят, всички се смеят и забелязвам, че вече няма вятър.

 

        Най-лошото тук е вятърът; вятър има почти винаги и никога от една и съща посока. Обръща се, обърква се, но не спира. Вятърът без сняг не е още истински вятър, не е виелица, не е кой знае какво, той е част от местността, част от нас. Като се разрази виелица, става почти обратното, вече ние сме част от вятъра, заснежени и измъчени.

 

        Останалата част от света е в движението, в шума, който заглушава всички други шумове. Бреговете на океаните, пропастите, непознатите граници са тук, във вятъра. Вятърът надипля ливадите на вълни, изронва цветовете на изтравничетата и поваля върховете на папратите. Набраздява най-младите гранки на буките, гладката повърхност на езерата, сивите кори на трийсетгодишните ясени. Гънки навсякъде, дори върху лицата на хората.

 

        Ниел, който почти никога не говори, е забелязал някаква тишина или, по-скоро, липсата на шум; зървам го в огледалото за обратно виждане как се надига да погледне през стъклото; Силвен смъква качулката си, Себастиен шушука: ето че спря. Двете или трите секунди нищо, следващи спирането на нещата, на вятъра, на времето, всеизвестно е, че това е затишие, не, сдържане на света преди катастрофите, наричани впрочем природни, отвесни скали, които се срутват върху бреговете на океаните, земетресения, разломи, наводнения, изригващи вулкани.
        Мъчително свиване на земните пластове.

 

        Спомням си за раждането си. Не съм единствената, почти всички си спомнят за него, но почти никой не обръща внимание, това е всичко. Знам, че е така, защото ми е непоносимо да се връщам към усещанията, които го съпровождаха. Не е голяма работа всъщност, кажи-речи нищо, този спомен за преминаването. Притискането на цялото тяло, многократно повторено, едно душевно страдание в прекия смисъл, предаващо се навсякъде и завръщащо се отново днес. В планинските проходи, под мъглите, но също и на слънце, при вятър и в интимността, когато един мъж не се държи здраво на лактите си и ми смазва гърдите.

 

        В едно от писмата си брат ми споменаваше за извънредно големи елементи, изработвани по мярка за скалите, кофражи и бетонни подпори, за да поддържат скалните блокове. Бях си нарисувала корсета на планината.

 

        Да бъда пристягана, да бъда държана, странно, това ми доставя удоволствие, стига да не е от някой друг. Не обичам широките дрехи. Като се настанявах в селото, бях толкова щастлива да намеря в квартирата една тесничка вана, по моя мярка, казвах си. Почти всяка вечер се сгушвам в нея. За да заспя, се напъхвам между леглото и стената, с ръка и десен крак под матрака. Когато бях малък, изминавах много километри с колело през пълни с буренаци ливади, врязвах гумите между упоритите стебла, на някои места бяха по-високи от мен, но не исках да заобикалям пътем. Слизах и пак се качвах на колелото. Понякога го носех, за да стигна до окосените ливади, или въртях педалите с все сила, за да избягам от брат си и да усетя как гъстите твърди стръкове, останали след сенокоса, стържат по гумите. Бързах към вулкана, да се окъпя в леденото езеро, моето езеро, моята почивка, да усетя тялото си напрегнато, да оставя кожата си да се стегне, изтръпнала от студа. Плувах към средата, отпусках се за малко под водата (и брат ми викваше уплашен, изправен на колелото си: мама ще ни убие, ако научи). Но аз бях този, който се боеше, когато в желанието му да играем притискаше тялото ми. Просваше ме на земята и се забавляваше, като ми спираше дъха само с тежестта си. Задушавах се и тичах да кажа на мама, а брат ми смутено възразяваше, че се борим на игра.

 

        Страх ме е, лошо ми е, студено ми е, противно ми е, когато не моето тяло, не водата, не предметите ме хващат и задържат.

 

        Мразя да бъда държана и притискана от някой друг. Винаги съм изпитвал болка при содомия и вече си мислех, че е поради мъчителното ми раждане. Вагиналното проникване обаче ми харесва, дори когато устните ми не бяха още зараснали, ми харесваше. Обикнах го веднага, няколко седмици след операцията (дори не изчаках да мине предпазният срок от четири месеца, чувствах се готова от толкова отдавна). Харесва ми, без да изпитвам болка, и дотогава, докато мъжът се отпусне и отмалее. Разликата е огромна. Вдигни се, задушавам се.

 

        Често съм опитвала да се оставям да бъда обладавана като момче, защото обичам мъжете, но тогава усещам голям студ. Смразен и смразена бях. Разкъсана – сигурно, с лека болка, но преди всичко изстудена, стегната, толкова силно вледенена, на много пластове сякаш от дъното на мен самата, а, да, както потокът под пещерите преди две години. Водата постепенно замръзваше, все по-надълбоко, и течението й се сковаваше, докато ледът превзе и въртопа на дъното. И така се образуваха последователни и неравномерни слоеве от неподвижни вълни.

 

        Содомизиран, се чувствах едновременно нападната и увредена, двойствена, и чак ми се повръщаше. Невъзможно беше да разбера защо. Не успявах да се усещам момиче, докато ме обладават откъм гърба.
        Веднъж се бях борила, сякаш онзи ме насилваше. Той спря изведнъж, озадачен, но нежен. Опитваше се да ме успокои, но не знаех от какво ме е страх, защо ми е лошо, защо ми е студено. Чувствах се необяснимо блъскан, изтезавана. Чувствах се едновременно и самотен, и подчинена на някаква порочна близост. Ужасена бях, че може да остана слепена с тоя като сиамски брат или сестра. Беше смешно, преувеличено и този път наистина чудовищно, и все пак се възбуждах, ставаше ми, бях отвратена от момчешкото си тяло.
        Облякох се отново и седнах, за да разкажа на оня тип историята, една история, чута по радиото. Ставаше въпрос за две сиамски сестри, едно тяло с две глави. Едната от тях се омъжила, а другата подала оплакване за изнасилване, потъпкване на целомъдрието, противозаконно задържане и тежка форма на сводничество. Онзи се изнерви. Няма значение, това няма нищо общо. Докарах се да ме смятат за луда, болна, с увреждания в задника.

 

        Никой не говори. През стъклата земята изглежда като стиснат юмрук.
        Може би прекалено се замислям (мълчейки, докато карам) над плъзгането на микробусчето върху една настилка, която ми изглежда просто не както обикновено, но от предпазливост предпочитам да паркирам. Взимам това решение – да спра микробусчето, но през времето, докато намеря място, катастрофата може да се случи, знам го, те също го знаят, моите големи, които така упорито мълчат.

 

        Завъртам ключа на стартера, тишината като че ли вече не е така обширна, лепкава.

 

        Проходите не са далече, но шумът не бърза да дойде. Може би пет или шест секунди.

 

        Жоел е първият, който поема дъх и подхваща изречение: егати, като никога се бях замислил за материалите си по пластични изкуства.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“!

 

Книгата предстои излезе на български език на 07 януари 2013 г. с марката на Издателство „Ерго“!

 

 

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Ерго“ за предоставената възможност да публикува откъс!

 

 

 

 

Електронна публикация на 05. януари 2013 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]