След отсъствие по ничия вина
плахо пристъпваме към другия,
и думите ни са сякаш по-млади от нас,
като че ли се налага да се върнем във времето, когато се срещнахме
и да проправим път обратно към настоящето,
както книга не четеш, откъдето си спрял
а винаги я почваш отначало.
Може би трябваше да си останем катерачи
свързани от безопасния кабел на телефона,
шайбата му - малкото ни молитвено колело,
гласовете ни не така неясни през милите,
не толкова смущаващи както сега.
Бях забравила сивото в къдрите ти,
зимния повей в лицето ти
помня младия мъж
който някога беше.

И аз самата се чувствам стара и обикновена
с вечната мисъл какво за вечеря,
с грижата за животните, цялата разпокъсаност
на ежедневието, скрита но опасна,
която ни тегли навътре толкова бързо.
Мечтаех за леглото ни
сякаш e бряг, където сме изхвърлени
не този раиран матрак
който покриваме с чаршафи. Забравила съм
всичките ни стари отношения
като писма по пощата, неотговорени толкова дълго, че мълчанието е вече издайническо, със свое послание.
Забравила съм даже, че брачният живот е все по-тайнствена територия
колкото повече се изследва, като онези земи от книгите,
градини в пустинята
където се навеждаме да пием, a не знаем дали устата ще се напълни с вода или пясък.

върни се | съдържание | продължи