1
Скова студ и при рекордните минус 18 градуса вали сняг, който вече не е мой, такъв сняг се нарича qanik1 – огромни, почти безтегловни кристали, които падат и застилат земята с бял пух.
Декемврийският мрак изпълзява от гроба, безграничен като небето над нас. В този мрак лицата ни са само мъждиви очертания, но и в тъмното усещам неодобрението на свещеника и църковния служител във връзка с черните ми мрежести чорапи и несдържаните опявания на Юлияне, която още от ранни зори взе от противоалкохолните си хапчета и сега скръбта я връхлетява, след като действието им е преминало. Мислят си, че и двете не проявяваме нужната почтителност към климата и трагичните обстоятелства. А истината е, че както мрежестите чорапи, така и таблетките по някакъв начин са израз на почит и към студа, и към Есаяс2.
Жените около Юлияне, свещеникът и помощникът му – всички са гренландци и щом запяваме „Прости, мой Боже”, краката на Юлияне се подкосяват и риданията й постепенно набират сила, а свещеникът на гренландски подхваща любимата част на хернхутерското братство от посланията на апостол Павел за очистянето чрез пролята кръв, човек може да се унесе за миг и да се представи, че е в Упернавик, Холщайнсборг или Каанаак.
Но в мрака като кораб се издига стената на Вестре – западния затвор: в Копенхаген сме.
Гренландското гробище е част от Вестре. След ковчега на Есаяс се движи процесия: познати на Юлияне, които я подкрепят, свещеникът и църковният служител, механикът и малка група датчани, включително моя милост, разпознавам само попечителя и съветника.
Свещеникът говори нещо, от което излиза, че може наистина да е познавал Есаяс, макар, доколкото ми е известно, Юлияне никога да не е ходила на църква.
После гласът му се губи в плача на Юлияне и другите жени.
Дошли са много хора, може би двайсетина души, и сега се отдават на скръбта, която се излива като черен поток и ги понася в течението си по начин, непонятен за никого, който не е израснал в Гренландия. Но може би и това не е достатъчно, щом дори аз самата не го изживявам като тях.
За първи път заглеждам внимателно ковчега. Шестоъгълен е. Ледените кристали понякога имат такава форма.
Сега го спускат в земята. Ковчегът е от тъмно дърво, изглежда толкова мъничък и вече е заснежен. Снегът е пръхкав, самите снежинки са като перушина, а не студени кристали. В този миг небето сякаш плаче за Есаяс и сълзите му са този снежен пух, който го засипва. Така Вселената го прибира под покрова си, за да не мръзне никога повече.
Когато свещеникът хвърля пръст върху ковчега и вече можем да се извърнем и да си вървим, настъпва протяжна тишина. Тишина, в която жените са се смълчали, никой не помръдва, като затишие в очакване нещо да се случи. Съзнанието ми регистрира две неща.
Първото е как Юлияне се свлича на колене, притиска лице в пръстта, а жените не я възпират.
Второто се случва отвътре, дълбоко в мен, като внезапно прозрение.
Сякаш през цялото време съм имала дългосрочен договор с Есаяс да не го изоставям никога, дори сега.
2
Живеем в комплекс Бялото сечение3.
На безвъзмездно отпуснат терен строителна фирма е изградила квартал от кубчета бял бетон, за които е взела награда от Сдружението за красива столица.
Това Бяло сечение с все наградата има евтин и невзрачен вид, но наемите не са никак мизерни, толкова са високи, че пребиваване тук могат да си позволят единствено хора като Юлияне, за която плаща общината, механикът, който очевидно има тази възможност, и крайни маргинални същества като мен.
Така че самото наименование наистина е доста обидно за живущите наоколо, но пък е съвсем оправдано.
Има си причини, които карат човек да се нанесе тук, както и такива, които го карат да остане. С времето близостта на водата става все по-важна за мен. Комплексът е разположен точно до копенхагенското пристанище. Тази зима наблюдавах как сковава ледът.
Зазимяването започва през ноември. Уважавам датската зима. Студът – но не измереният, не според термометъра, а както се усеща – зависи най-вече от силата на вятъра и от влажността на въздуха независимо от градусите. В Дания съм мръзнала повече дори от студуването в Туле. Щом първите порои заплющят с мокри кърпи по лицето ми и по ноември, ги посрещам подготвена с мъхесто подплатено яке с качулка, черен клин от аплака, дълга шотландска пола, пуловер и черни кубинки.
После температурата започва да пада. По някое време, когато температурата на водната повърхност стане минус 1,8 С, се образуват първите кристали, нетрайна ципа, която вятърът и вълните разкъсват на крехки ледени пластинки, те се спояват в еднородна каша, наричана ледена киша, тънък лед, той после се втвърдява в плосък слой и в един мразовит неделен ден се сковава в цялостна маса.
И става все по-студено, аз се радвам, защото знам, че вече е достатъчно мразовито и ледът ще се задържи, кристалите започват да изграждат връзки и капсулирана солена вода се събира в кухини с вида на дървесни жилки, по които отвътре бавно протича; надали и малцина от тези, които гледат от водния автобус, се замислят по въпроса, но това потвърждава, че ледът и животът са свързани по всякакви начини.
След първия оглед от моста Книпел ледът ми изглежда нормален. Но в този декемврийски ден виждам нещо друго. Светлина.
Тя е жълтеникава и слаба като повечето светлини в зимен град, но падналият сняг я усилва с отражението си. Светлината блести по паважа при един от складовете, които в миг на слабост не посмяха да съборят при строителството на нашите блокове. До входната арка към Страндгаде и Кристиянсхавн кръжи синкава светлина на патрулка. Виждам полицай. Импровизирано заграждение от бяло-червена лента. Пред къщата личи мъничка тъмна сянка върху снега.
Тъй като тичам, а и часът е едва пет следобед и движението все още е доста натоварено, успявам да стигна минути преди линейката.
Есаяс лежи с подвити крака, лицето му е заровено в снега, ръцете му обгръщат главата, сякаш той се затулва от малкия прожектор, който го осветява, все едно че снегът под него е прозорец, който внезапно се е открил пред очите му дълбоко надолу в земята.
Полицаят сигурно би трябвало да ме разпита каква съм, име и адрес, изобщо да подготви протокол за колегите си, които съвсем скоро ще започнат разследването. Но той е момче с болка в очите. Избягва да гледа към Есаяс. След като се уверява, че нямам намерение да пресека лентата, ме оставя да си стоя там.
Дори и по-голямо място да беше оградил – никаква полза. Складовете са в ремонт. Множества от хора и машини са отъпкали снега като циментов под.
Дори в смъртта Есаяс изглежда някак отчужден, сякаш не го интересува ничие състрадание.
Високо горе, над обсега на светлината от прожектора, се вижда ръб на покрив. Складът е висок почти колкото шест- или седеметажна жилищна сграда. Долепената сграда се ремонтира. Има скеле пред фасадата откъм Страндгаде – крайбрежната улица. Отивам там, докато линейката си проправя път по моста и после кръжи между зданията.
Скелето се издига пред фасадата чак до покрива. Най-долната стълба опира в земята. Конструкцията е все по-паянтова с изкачването ми нагоре.
Тъкмо препокриват покрива. Виждам гредите, покрити с брезент. Стигнали са до средата и покриват по дължина. Другата половина, която гледа към пристанището, е затрупана със сняг. Върху нея личат следите на Есаяс.
На границата на заснеженото е клекнал мъж, обгърнал коленете си с ръце, и се клатушка напред-назад.
Дори и така прегънат, механикът изглежда огромен. И дори в пълното си отчаяние изглежда сдържан.
Толкова е светло. Преди няколко години измериха светлината в Сиорапалук4. От декември до февруари, трите месеца без слънце. Човек си представя вечна нощ. Но има луна и звезди, а понякога и северно сияние. И сняг. И отчетоха същата интензивност на светлината като в ютландският Скандерборг. Самата аз така помня деството. Че винаги играехме навън и винаги беше светло. В онези дни светлината беше нещо съвсем естествено. Но толкова много неща са естествени за децата. С времето човек започва да се замисля.
Във всеки случай ме поразява колко е светъл покривът пред мен. Сякаш блести от снега, висок десетина сантиметра, разпалва зимната светлина като искрици от безброй мънички-мънички бляскави перлички.
На земята снегът по малко се топи дори и в най-лютия студ поради топлината на града. Но тук горе е девствен, все едно току-що е навалял. Единствен Есаяс е минал по него.
Дори без топлина, нов сняг и вятър обаче снегът се видоизменя. Сякаш диша, спада и изпръхва, сляга се и се сбива.
Винаги ходеше с маратонки, дори и през зимата, и негови са следите, износената подметка на баскетболните му кецове с едва различимия отпечатък на концентричните кръгове на стъпалото в опорната точка.
Стъпил е върху снега, където стоим сега. Следите сочат косо към ръба и продължават по дължина на покрива може би десетина метра. Там спират. Само за да се насочат към ъгъла и предната стена. Където следват ръба около половин метър до ъгъла срещу склада. После е отстъпил към три метра навътре, та да се засили. След това следите са директно към ръба, откъдето е скочил.
Отсрещният покрив е с черни заледени керемиди, които към края са под такъв наклон, че снегът не се е задържал. И човек не би могъл да се задържи. Така погледнато, е можело просто да скочи в празното пространство.
Освен следите на Есаяс други няма. Върху снега не е стъпвал друг.
- Аз го намерих – казва механикът.
Винаги ми е трудно да гледам как плачат мъже. Може би защото знам колко унизителен за мъжкото им самочувствие е плачът. Или защото е толкова непривичен за тях, че всеки път ги връща в детството. Механикът е в такова състояние, че вече не си бърше сълзите и лицето му се е превърнало в мокра маска.
- Идват някакви хора.
Двамата мъже, които се появяват на покрива, са неприятно изненадани да ни видят там.
Единият мъкне фотоапарат и е задъхан. Другият ми прилича на враснал в месото нокът. Гладък и твърд, изтъкан от нетърпелива нервност.
- Кои сте вие?
- Жената от горния етаж – казвам аз. – А мъжът е от долния.
- Ако обичате, слезте оттук.
После той започва да оглежда стъпките и напълно ни забравя.
Фотографът прави първите снимки с голям полароид със светкавица.
- Само следите на мъртвия – каза Нокътя. Говори, сякаш наум вече завършва рапорта си. – Майката пияна. Той трябва да си е играл тук горе. – После отново ни вижда. – Казах да слезете оттук.
На този етап нищо не ми е ясно, чувствам единствено объркване. Но пък объркването ми е толкова голямо, че спокойно мога да го споделя с другите. Така че оставам.
- Странен начин за игра, нали?
Има много хора, които мислят, че съм суетна. Не бих ги оборила. Имам причини да съм суетна. Във всеки случай именно моят вид го кара да обърне внимание на думите ми. Кашмирът, кожената шапка, ръкавиците. С удоволствие би ме пратил веднага долу. Но вижда, че съм изискана дама. А по покривите в Копенхаген няма изобилие от изискани дами.
За миг се колебае.
- Какво искате да кажете?
- Когато беше на неговата възраст – започвам аз – и мама и татко още не се бяха прибрали от рудника, а ти си припкаше самичък и си играеше върху покрива на бараката, така ли тичаше по ръба?
Замисля се.
- Израснал съм в Ютланд – отговаря накрая. И гледа право в мен, докато казва. После се обръща към колегата си. – Трябват ни няколко лампи тук горе. И ако обичаш, междувременно придружи дамата и господина до долу.
Самотата за мен е като утехата, която църквата носи на другите. Тя е лъчът на пощадата. Винаги когато затварям вратата си, ясно осъзнавам, че извършвам истинско благородно дело за себе си. Кантор5 илюстрира пред учениците си понятието за безкрайност, разказвайки история за собственик на хотел с безброй стаи, който бил пълен целият. Но пристигнал още един гост. Така собственикът постъпил по следния начин: преместил госта от първа стая във втора, госта от втора стая – в трета, госта от трета – в четвърта и тъй нататък. Така че стая номер едно се освободила за новия гост.
Това, което истински ме опиянява в тази история, е, че всички участници, и собственикът, и гостите, намират съвсем в реда на нещата да извършат безброй сложни действия, за да осигурят само на един гост спокойствие и уединение в самостоятелна стая. Това е истинска ода за самотата.
Всъщност си давам сметка, че съм обзавела стаята си като хотелска. Без да ме е грижа за създаващото се впечатление, че обитателят й е на пътешествие. Когато изпитвам потребност да изясня нещата за себе си, си казвам, че родът на майка ми, а и самата тя бяха един вид номади. Като оправдание, признавам, не е много на висота.
Но имам два огромни прозореца, които гледат към водата. Виждам оттук църквата на Холмен и сградата на Морското застрахователно дружество, както и Националната банка, чиято мраморна фасада вечер има същия цвят като на леда в пристанището.
Исках да се отдам на мъката. Вече бях говорила с полицая, бях помогнала на Юлияне, придружавайки я до нейни близки, и се бях върнала, като през цялото време държах тъгата на разстояние. Сега можех вече да скърбя.
Още не беше настъпил часът обаче. Скръбта е дар, който трябва да се заслужи. Направих си чаша ментов чай и се изправих до прозореца. Но нищо не стана. Може би защото съм пропуснала някоя дреболия, и най-малкото недоглеждане може да подейства като спирачка на изблика на чувствата.
Пия си чая, докато движението по моста Книпел изтънява до червените нишки на габаритните светлини в нощта. Постепенно ме изпълва покой. До такава степен, че мога да се унеса в сън.
---
Бележки:
1 в ескимоския език има различни думи за снега според вида му и според това дали се говори за сняг, който вали, или за сняг, който е на земята; qanik означава сняг, който пада „на парцали“ – бележка на редактора на книгата София Бранц
[горе]
2 Esajas е датската форма на библейското име Исая – б. р. на кн. [горе]
3 Тоест левкотомия (от гр. бял разрез) – операция, известна също като префронтална лоботомия, или само лоботомия, представлява неврохирургично мозъчно увреждане, за да се предотврати възможността за изграждане на патологични представи, халюцинации и пр., и довеждане до състояние на апатия, вялост и „зомбиране“ – б. р. на кн. [горе]
4 Една от най-светлите населени точки в света – на около 200 км от Туле - б. р. на кн. [горе]
5 Георг Кантор (1845-1918) – немски математик, създал теорията на множествата – б. р. на кн. [горе]
Книгата е издадена на български език с марката на Издателство „Colibri“ и може да бъде закупена с голяма отстъпка от сайта на Издателството!
Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от романа!
|