В деня, в който окончателно реши да напуснеш монашеската служба, по пладне те изпратиха до широката порта на римския манастир не само вече познатите ти монаси, но и останалите братя. Сбогуваха се с теб, сякаш си мъртвец, който си отива от редиците на живите.
         До летището те закара брат Джорджо. Вече не се опитваше да те убеждава, че трябва още веднъж да размислиш дали искаш да изоставиш манастира. Помогна ти с багажа, придружи те до паспортната проверка, след което последваха само приятелски потупвания по рамото и прощални думи. Немногословни.
         „Със сигурност ще пиша“, каза му. А знаеше, че и през ум няма да ти мине да се обадиш.
         Когато братята те питаха за причината за напускането ти, трябваше да измислиш такава. Нямаше конкретна и аргументирана причина за раздялата с монашеския живот. Не беше нито жена, нито беше загубил вяра в Бога, нямаше недоразумения с братята или фалшиви илюзии. Беше трудно да им обясниш нещо, което сам не разбираше. Затова по-лесно се оказа да се приспособиш към начина им на мислене и да дадеш конкретен и изчерпателен отговор. Вече не помниш точно какво им обясни, но беше нещо съвсем шаблонно.
         Да измислиш причина за напускането се оказа по-лесно, отколкото да аргументираш сам пред себе си желанието да започнеш нов живот. Кой знае, може би някой ден ще се окаже, че към манастира те беше привлякло безразличието ти към Бог.
         Беше трудно по това време да определиш дали вярваш в Бог – дори не смяташе, че това е важно. Наистина, по-важното е дали Бог има вяра в теб. Останалото е само като размазан надпис върху евтина пътна реклама.
         Начинът, по който течеше времето на изпитателния ти срок в манастира, те удивяваше. През първите дни духовниците те смятаха за неподреден и разпасан младеж, за кух позьор. Затова се учуди колко бързо успя да се приспособиш към редовия манастирски режим. Всекидневният стереотип на монасите не те изнуряваше, повторението на обязаностите не те отегчаваше. Стори ти се, че животът тече много по-бавно, и благодарение на тази бавнота го изживяваш по-пълноценно и по-истински. Само ти се струваше обаче. Изпитателният срок в манастира свърши възможно най-бързо, както ти сам искаше.
         Обучение в Рим. Смяна на обстановката.
         Не, не ти прилоша, когато отец П. при вашата първа среща се опитваше безславно да те опипва. Дори скоро след това ти предложи да спиш с него, без да му мигне окото. Когато му отказа, реагира със сплашване. Че ще ти го върне. Отказа му още веднъж, категорично, знаеше, че не може да ти стори нищо – най-много да се обърне срещу себе си. С други думи, явно беше, че духовниците се считаха за големи клечки.
         Никога не е възможно да знаеш отнапред кой от двамата грешници на Голгота ще пие в деня на смъртта в Райския бар. И кой от праведниците ще се сгромоляса с трясък в подземния свят.
         Не осъждаше отец П. Вече отдавна престана да различаваш доброто от злото, сладките плодове от дървото на познанието не те блазнеха.
         Има нощи, когато се събуждаш и в просъница имаш чувството, че си още в манастира. Чакаш кога ще забие ранната камбана, но след миг се опомняш и осъзнаваш къде си всъщност. После ставаш и отиваш да пиеш вода, при все че изобщо не си жаден.

---

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Ерго“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!