Отново успях.
През десет години без страх
го правя -
двуного чудо, кожата ми - ярка
като нацистки абажур,
десният ми крак -
преспапие,
лицето ми - безизразен, фин
еврейски сатен.
Салфетката, ти, мой
враг, обели.
Ужасявам, нали?
Очните ями, носът, двата реда от зъби?
Горчивият дъх
ще изчезне за ден.
Скоро, скоро плътта,
която гробът глътна нямо,
пак ще полепне по мен,
та дори ще се смея.
На трийсет години съм само.
И като котка девет пъти ще умирам.
Номер три е на ред.
Що нещо отива за смет
всяко десетилетие.
Какъв милион влакна.
Тълпата хруска фъстъци
и се блъска да види как ме
разповиват от глава до пети -
стриптийз запазена марка.
Дами и господа,
това са мойте ръце,
колена.
Даже кожа и кости,
аз съм същата тази жена.
Първият път бях десетгодишна.
Обикновена злополука.
При втория взех си поука -
реших да не взимам обратния път.
Люлях се затворена
като черупка от мида.
Та взеха да ме зоват ли зоват
и да късат червеите от мен като лепкави перли.
Да умираш
това е изкуство - като всичко останало.
Аз го правя прекрасно.
Аз го правя така, че се чувствам ужасно.
Аз го правя така, че го чувствам реално.
Излиза, че имам призвание.
Да го правиш в килия е съвсем безопасно.
Да приключиш така е лесно.
Не то, а театралното
завръщане посред бял ден
при същото място, лице, при същия зверски
весел вик „Чудо!“ -
тъкмо това
ме прави истински луда.
Взимат такса
за разглеждане на раните ми, такса
за вслушване в сърцето ми -
то действително бие.
А взимат и такса, огромна такса
за дума, за докосване,
за капка кръв,
за всяко късче косъм и плат от дрехите ми.
Зо, зо, хер Доктор.
Зо, хер Враг.
Аз съм вашият опус,
аз съм вашето ценно
бебе от чисто злато,
което се стапя в писък.
Аз вря и горя -
за грижите ви все пак искрено благодаря.
Пепел, пепел -
ровите, разръчквате.
Месо, кости, няма нищо там -
калъп сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба.
Хер Бог, хер Луцифер,
предупреждавам,
предупреждавам.
От пепелта
възкръсвам с коси като кръв
и гълтам мъжете със стръв.
върни се | съдържание | продължи
|