Празна, ехтя от най-леки стъпки –
музей съм без статуи, с пищни галерии, арки, ротонди.
В двора ми скача фонтан, пак потъва в себе си –
сърце на калугерка, сляп за света. Мраморни лилии
излъчват бледнина вместо мирис.

Представям си, гледа ме публика – мен, майката
на бяла Нике и на няколко плешивооки Аполона.
В замяна, мъртвите ме раняват с внимание и няма нищичко ново.
А луната слага длан на челото ми,
безизразна и няма като болнична сестра.

върни се | съдържание | продължи