Испански поет, роден в Мадрид, един от най-значимите членове на така нареченото Поколение от 1927 година. Преподавал е в университетите на Севиля и Мурсия, а след изгнанието си през 1939 година - в различни американски университети. Централната тема на поезията му е любовта: в този аспект е един от големите поети на испанския език. „Поет на душата“, както го нарече големият му приятел Хорхе Гилиен, разпознаваше в лириката три незаменяеми елемента: автентичността, красотата и изобретателността. Ако първите два са очевидни в творчеството му, не по-малко очевиден е и третия: Салинас разглежда темите си по концептуален начин, при което изобретателността (или интелигентността) се слива с чувството и задълбава в същината на действителността. Като своя учител Хуан Рамон Хименес прониква в предметния свят, за да превъзмогне анекдота и да се опита да стигне до абсолютното, избягвайки анекдота благодарение на противоречив концептизъм, основан на играта на противоположности, сякаш става въпрос за едно ново „изкуство на остроумието". Всичко наблюдавано се пригажда към душевния му концептизъм. Хорхе Гилиен различава в траекторията му три етапа. Първият би включил стихосбирките Предзнаменования (1923), Сигурна случайност (1929) и Фабула и Знак (1931), в тях присъства следата на Хуан Рамон Хименес, от една страна, и новите авангардни пътища на ултраизма и футуризма, от друга; тоест, заедно с текстове, наследници на „чиста поезия", които преследват красотата и абсолютното, се срещат други, превръщащи се в свидетели на света, който ги заобикаля, механизиран, урбанизиран и ирационален. Не липсват, при все това, любовни стихотворения, които известяват втория му етап, съставен от майсторските му творби Гласът, дължим на тебе (1933) и Любовен довод (1936). Това е, несъмнено, времето на лирическа пълнота на поета. Любовта става изключително действащо лице на стиховете, винаги видяна от една вътрешна и концептистка гледна точка, тръгвайки от превъзмогнати и универсализирани реални факти. Двете книги образуват една последователна общност, която описва пълнотата на любовта в първата, до раздялата на влюбените, и нейното спомняне във втората. Поетът не само възпява любимата, а го прави и чрез нея, защото тя е творение на самото аз на поета, като се сливат двамата в едно същество. Дълбочината, дори концептуална, на любовното чувство е несравнима и успява да даде смисъл на света; от него ще прехвърли дълготрайното, същностното, не анекдотичното или частното. Третият етап в поезията му започва с изгнанието и го съставят Съзерцаваният (1946), Всичко по-ясно и други стихотворения (1949) и Доверие (1955). В тях се изявява прогресивното нахлуване на обективизма и солидарна позиция с човека, която ще се влее най-накрая в един мачадов сантиментализъм: дори продължавайки се изобретателния концептизъм, се случва, несъмнено, една важна промяна в развитието му, преминавайки от дехуманизираната и авангардистка поезия към друга по-хуманизирана и загрижена за болката и проблемите на света. Сред останалото от творбите му е уместно да се изтъкнат пиесите (Худит и тиранина, Диктаторът, Изворът на Архангела или Главата на Медуза), романът Невероятната бомба (1950), белетристичните книги Навечерие на насладата (1926) и Безпогрешният гол (1951) и значимото критическо творчество, сред което се открояват заглавия като Испанска литература на ХХ век (1941), Хорхе Манрике (1947), Поезията на Рубен Дарио (1947), Защитникът (1948) и Есета за испаноезичната литература (1958). Умира в Бостън.