ДВА и двадесет и пет. Но не тук, не.
От кой ден ще са
онези два и двадесет и пет,
от кой свят ще са
двата и двадесет и пет, от коя година?
Колко добре е онзи час
отделен, глуповат, летящ
сред пределите на времето!
Вижда се, че е един час,
в който не се случи друго, освен него:
шестдесетте му минути
най-бавни, шестдесет дълги целувки,
невинни
по нежната буза на една привечер
от някой септември, не зная къде.
Дотам да престане да бъде
преходен час във възлизането си
към онова, което вече е сега: една душа на час
избран - защо? -
спасен сред всичките от циферблата
на онзи рисуван часовник, фалшив, весела
мярка на вечното.

върни се | съдържание | продължи