Уилям Сароян

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

 

Из „Един ден от залеза на света“

 

Уилям Сароян

 

Превод от английски: Людмил Люцканов

 

Корица на книгата

 

 

    В памет на бруклинкските „Доджърс”

     

     

             Някой ден от залеза на света печалната смърт ще дойде и ще се настани в теб, и щом тръгнеш на път, ще бъдеш печален като нея, но ако имаш късмет, веселбата ще стане само по-хубава, а любовта по-голяма.

 

 

         Една сутрин в края на септември 1955 година един човек слезе от такси пред нюйоркски хотел, плати на шофьора и подреди на тротоара багажа си, състоящ се от три чанти.
         От хотела излезе пиколо, погледна човека и каза:
         - Йеп Мускат?
         - Как сте? – рече човекът. – Боя се, че съм забравил името ви.
         - Бърт.
         - Разбира се. Дали мога да наема стая, как мислите?
         - Намират се стаи.
         - Бих искал да е по-нависоко, с изглед към Петдесет и шеста улица.
         - Вал е на рецепцията. Той ще ви даде най-хубавата стая, с която разполага.
         - Вал?
         - Валенсия. Приятелят на Карлос. Сега той е помощник-управителя.
         - А Карлос?
         - Карлос напусна отдавна. Тук вече не е същото. Вървете, аз ще внеса багажа.
         Стъпълата към Петдесет и шеста улица бяха същите, въртящите се врати бяха същите, фоайето беше същото, рецепцията зад ъгъла беше същата и отзад Валенсия беше точно същият. Във всеки случай, все още се усмихваше, чистото му лице бе все така тясно, косата му – все така черна, очите му – все така блестящи и усмихнати.
         - Добре дошъл у дома, Йеп.
         - Как си, Вал? Искам стая на висок етаж, с изглед към Петдесет и шеста.
         - Тези са с две легла. Най-скъпите са към осем долара на ден за един месец. Ще останеш ли един месец?
         - Може би. Какво представляват стаите?
         Валенсия се пресегна към една кутия да вземе ключ.
         - Качи се горе и огледай. Ако ти хареса, позвъни долу и ще накарам Бърт да качи багажа ти.
         - Добре.
         Той взе ключа и тръгна към двата асансьора точно срещу рецепцията. И двата бяха заети. След малко единият спря във фоайето. Две възрастни дами, които не се познаваха, и двете силно гримирани, излязоха бавно от асансьора, последвани от пълно момченце, което хукна към рецепцията. Асансьорът се обслужваше от тромава дребна жена в тъмнозелена униформа. Той влезе и назова своя етаж, ала жената зачака дали няма да дойде и друг гост.
         Бърт влезе в асансьора с багажа и в този момент дебеланкото се върна тичешком. Момченцето слезе на седмия етаж и се затича по коридора. Асансьорът отново пое нагоре и стигна до последния етаж. Излязоха и Бърт го поведе наляво, после надясно по един дълъг, тесен коридор към последната врата вляво, 1207-а стая.
         Влязоха и Бърт му показа хладилника, газовата печка с два котлона, мивката, бюфета и двата шкафа, всички бяха в близкия ъгъл, зад една завеса.
         - Ще донеса кухненските прибори. Искате ли нещо определено?
         - Едно писалище.
         - Добре. Какво ще кажете за покривката на леглото? По-добре да взема нова. Зелена става ли?
         - Зелена звучи добре.
         Той подаде на Бърт банкнота от един долар.
         - Спомняте ли си Енеску – попита Бърт.
         - Да, спомням си го.
         - Когато напусна хотела и се върна в Европа, разбрахме, че е починал, и всички момчета се напиха. Често са ни гостували хора като Енеску, но вече не отсядат тук. Ще отида да се погрижа за всичко.
         Той седна в избелялото зелено кресло и огледа стените, тавана, пода, после погледна през прозореца към сградата на „Парамаунт” с часовниковата кула.
         Отново на сигурно място у дома, помисли си. Чакай сега да видим... откъде да започна?

 

         Отиде до телефона и вдигна слушалката. Женски глас почти веднага го поздрави по име.
         - Само не ми казвайте, че сте била тук и преди двайсет години – рече той.
         - О, да – засмя се жената. – Сега съм главен оператор. Когато Вал каза, че сте се върнали, просто не повярвах на ушите си. Спомняте ли си ме... Линда?
         - Разбира се. Как си, Линда?
         Тя се засмя и си побъбриха, после той й каза телефонния номер. В другия край на линията се чу трикратно позвъняване, а после непознат женски глас. Той попита за сина си.
         - На бейзболния шампионат е, но сестра му е тук. Аз съм Джейни Макдугъл. Роузи е леко настинала и реших днес да я оставя да си почива и да гледа телевизия. Искате ли да говорите с нея?
         - Да, искам, но кажете ми, госпожице Макдугъл, как така Ван не е на училище?
         - Заради приятелката на майка му, Кити Делмонико. Тя пристигна със самолет от Калифорния само за да гледа бейзболния шампионат. Мисля, че знаете колко е запалена по тази игра, колко обича „Ню Йорк Янкис” и как ненавижда „Бруклин Доджърс” Има запазени две хубави места за целия шампионат и води Ван на всеки мач, защото той е много запален по играта.
         - Наистина много мило от страна на Кити.
         - Ван е кажи-речи най-щастливото момче в Ню Йорк.
         - А училището?
         - О, той се справя толкова добре, че може да си позволи да изгуби една седмица. Отначало майка му не искаше да го пусне, обаче Кити, Ван и аз – тримата заедно – я придумахме. Ето Роузи, още малко и ще ме повали на пода, за да говори с вас.
         - Татко! – извика момичето. – Надявах се, че ще дойдеш в Ню Йорк и ето че дойде!
         Те разговаряха три-четири минути. Той обеща да се отбие привечер, когато Ван ще си е вкъщи след втория мач от бейзболния шампионат.
         Тя скоро ще навърши десет, помисли си той.
         Разопакова багажа, докато Бърт разтовари домакинските принадлежности, а една хубавичка млада негърка помогна на дребна възрастна жена да смени покривката на леглото. В същото време човек по поддръжката на хотела внесе в стаята едно писалище и го постави до прозореца.
         Негърката беше чевръста, усмихваше се и инструктираше възрастната жена как се прави едно или друго. Възрастната жена беше нова в хотела – мудна и стеснителна, и може би малко изплашена, непрекъснато повтаряше с мек глас: „Много ти благодаря”.
         Човекът по поддръжката попита за столовете и беше решено да смени старото кресло с ново или поне наскоро тапицирано и да качи два стола с прави облегалки, единия на писалището, другия за спалнята.
         До обед беше настанен. След като се бе избръснал и изкъпал, седеше на едно от двете легла, когато телефонът иззвъня.
         - Добре дошъл в Ню Йорк, но си мислех, че не възнамеряваш да идваш. Какво се е случило?
         - Три месеца, прекарани далеч от децата, не са малко време.
         - Друга е причината да си в Ню Йорк.
         - Не съвсем. Тук съм, за да проведа делови разговор с един човек, който иска да напиша телевизионна пиеса. Вече имам нещичко готово.
         Те говориха дълго, защото тя поначало обичаше да разговаря по телефона, а имаше много неща, които искаше да му каже – за самата нея и за приятелите й, за Ван и Роузи.
         - Защо си бил в болница? – попита тя накрая. – Прочетох за това във вестника. Но не казах на децата. Нали не си получил сърдечен пристъп?
         - Не, ходих на преглед. Вече съм на четирийсет и седем, както знаеш.
         - О, много добре знам, а и ти знаеш как ми се отразява възрастта, но моля не казвай на никого. Аз казвам на всички, че съм на двайсет и пет, и ми хващат вяра.
         Тя се засмя, точно както се беше разсмяла, когато той се запозна с нея. Тогава тя беше на седемнайсет.
         - Да бъда ли тук, когато дойдеш при децата, или предпочиташ да ме няма?
         - Предпочитам да си там. Мисля, че те искат да се събираме от време на време четиримата. Кога е премиерата на твоя спектакъл?
         - Идния понеделник и се безпокоя до смърт. Получих само малка роля, която всъщност не е никаква роля, така че се налага да работя десет пъти повече от всички участници.
         - Какво мислиш за пиесата?
         - Ужасна е. Но дано да има голям успех, защото ако е така, това във всеки случай ще бъде едно начало. Все пак е някаква работа, малко пари всяка седмица. Да запазя ли за тебе няколко хубави места за премиерата?
         - Не, ще си запазя една на балкона.
         - Не забравяй да ми изпратиш телеграма след премиерата.
         - Добре.
         Накрая се сбогуваха. Той отиде до писалището и седна. Трябваше да напише три-четири писма.
         Написа общо седем – шест къси и едно дълго – до един писател в Сан Франциско, който му беше пратил първия си роман. Прочете го във влака.
         После стана и отиде до радиограмофона, поставен на скрина в спалнята. Включи го на станцията на „Ню Йорк Таймс”. Музиката се оказа „Втората румънска рапсодия” на Енеску. Спомни си как Енеску дълго се разхождаше по тесния коридор от Петдесет и седма улица до рецепцията. Двамата изобщо не бяха разговаряли, но се бяха сприятелили, както се случва с хората по хотелите. От време на време в асансьора, слизайки към фоайето, си бяха кимвали с усмивка, а веднъж, когато Карлос и Вал се занимаваха с багажа на един новопристигнал гост и разговаряха бързо на испански, бяха спрели да ги позяпат и се спогледаха развеселени, защото Карлос и Вал бяха дошли в Ню Йорк от Куба, за да преуспеят.

 

 

 

---

 

 

Романът е издаден на български език с марката на Издателство „Фама“!

 

 

 

 

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Фама“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!

 

 

Електронна публикация на 30. май 2014 г.
Публикация в кн. „Един ден от залеза на света“, Уилям Сароян, пр. Людмил Люцканов, Изд. „Фама“, С., 2010 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]