Видяхме ясно, че всички хора на този
фатален кораб бяха мъртви.
  Е. По. Приключенията на Артър Гордън Пим

Образът на един ден, който прекарахме
в чужда земя преди десет години.

Ефирът на един прастар миг, който политна
и изчезна като ангел господен.

Гласът на една жена, забравена с помощта
на толкова разум и толкова мъка.

Един безутешен край, мраморен залез,
през някой септември.

Нови къщи, прашни болници, петнисти
прозорци, работилници за ковчези…

Помислил ли е някой как се терзае един
чувствителен аптекар, който дежури нощем?

В стаята разхвърляно: прозорци, чекмеджета,
врати - разтворени като уста на зверове.

Един уморен човек си гледа на карти:
търси, гадае по звездите, иска нещо,

тревожи се: ако почука някой, кой ще му отвори?
Ако разтвори книга, кого ще види в нея?

Ако разтвори душата си, кой ще я види?
Кръг от верига.

Къде е любовта, която реже времето
на две половини и го обърква?

Думи и жестове. Един и същи монолог
пред огледалото, под една брънка.

Тревогата се разширява
като капка мастило върух кърпичка.

Умряха всички в кораба. Но корабът
се носи към определената си цел,

определена при отплуването му.
Колко пораснаха ноктите на капитана…

И боцманът брадясал, а той имаше
по три любовници във всеки пристан…

Морето се издува бавно, корабите се издигат гордо,
денят започва да се разтопява в нежност.

Блестят и разговарят мрачно три делфина,
усмихва се горгоната, един моряк

клати унесено глава, яхнал мачтата.