На камъка на търпението
ти привечер приседна,
в черния ирис на окото
личеше колко страдаш;

а устните ти са черта
и тя оголена трепери,
когато се люлей душата
и въздишките се молят;

в ума ти беше песента,
сълзата от която почва,
ти беше тяло, що след края
се връща към плода;

но свиването на сърцето
не стана ек, а се превърна
във смисъл, който на света
дарява звезден небосвод.