Този човек върви и плаче,
никой не знае защо,
мислят понякога, че плаче за изгубената любов
като онези, които толкова ни мъчат
лете на брега на морето, когато свирят грамофони.
Другите хора са угрижени за своите проблеми,
безкрайни документи, подрастващи деца, жени,
които не желаят да остаряват;
този човек има две очи, червени като макове,
като откъснати напролет макове
с две изворчета на края на очите.

Върви по пътищата, никога не ляга,
прескача малките квадрати по гърба на земята -
машина за безкрайна мъка,
която вече е загубила значението си.

Едни го чуха как като минаваше,
говореше на себе си
за счупени огледала преди години,
за счупени лица в огледалата,
които никой вече не може да слепи.
А други чули как разказвал сън -
страшни видения на прага на съня,
лица, които обичта не може да понася.

Свикнахме с него. Облечен е добре и е спокоен;
само че все върви, върви и плаче
като плачещите върби покрай реката,
които виждаш от прозореца на влака,
когато се събуждаш намусен в облачното утро.

Свикнахме с него, той сега
не представлява нищо
обратно на обикновените неща;
говоря ви за него, защото не намирам
у него нищо, с което да не сте свикнали.
Прекланям се.