Оскар Сипан

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

БОГЪТ НА КАМЕРИЕРКИТЕ

 

Оскар Сипан

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

      Ражда се,
      умира се
      и по средата
      са всички онези дни,
      пълни с живот.
                                 Алберто Хименес1

       

      Две не е двойното,
      а обратното на едно,
      на неговата самота.
                                 Ери де Лука2

       

         Знаех, че не трябваше да го правя, че ще отприщя бурята още веднъж, но колата бе на път да угасне: казах й да смени скоростта. Сара ме погледна, пламнала от гняв, спря в аварийното платно на магистралата и излезе. Физически не се беше отдалечила толкова от момичето, предрешено като жена, което ме заслепи, девойката с пофренчена брадичка и блестящи очи, което, както казва Абелардо Кастильо3, приличаше на нощта по площадите. Седна на мантинелата и запали цигара. Отправяхме се към брега. Бяха й поръчали да напише статия за Честър Хаймс4, северноамерикански романист, който е прекарал последните се петнадесет години в Морайра5, в провинция Аликанте. Навършваше се двадесетата годишнина от смъртта му и щяха да се преиздават всичките му книги във Франция (Библиотека Честър Хаймс), страна, където неговите произведения бяха имали радушен прием. Освен това пътуването беше опит да оправим нашите отношения, да се освободим от непоносимото усещане за изхабяване – едно изхабяване на мелнично колело – и в същото време, за спокойствие; в онзи момент виждах по-приемливо да убедя Лий Харви Осуалд да стреля отново по президента Кенеди, отколкото да спра неудържимото пропадане на нашата връзка. Чувствах се много далече от онази жена, която ме гледаше с очи, помрачени от укори, и гасеше цигарата на мантинелата. И предполагам, че и Сара се чувстваше така. В последно време граничехме с безразличието. Ние, които в споровете си се държехме като кръвни врагове, без да жалим оскърбления, нито удари под кръста, които познавахме вкуса на прясната кръв, които не забравяхме какво е да имаш кожата на другия под ноктите и да се влачим цял ден като изгнани сенки, засрамени, болни от онази бактерия, която се храни с мълчания, чистейки къщата, без да се гледаме, без да можем да възвърнем изпарилата се нежност. Ние, които часове по-късно предписвахме орално и сексуално противоотровата, разваляйки леглото и възела в стомаха, молейки прошка с телата, помиряващи се. Само психопатите и двойките могат да причиняват толкова болка.
         Повече от десетилетие бяхме заедно. Двамата заедно бяхме детронирали фигурата на баща, болен от псориазис и лудост, бяхме превъзмогнали безредите на юношеството, главозамайването да живееш, паниката пред почти всичко, бяхме погребали скъпи същества и абсурдни занимания, бяхме изгубили насоката и девствеността. И сега се намирахме на края на нещо, прикривайки се зад щита на кратките несполуки и стреса, изгребвайки вода от лодка, която на моменти потъваше. Бояхме се от самотата и се бояхме от живота в други обятия, съобитатели на жилище, носещи болезнената апатия на онези, които не живеят, нито оставят другите да живеят, марионетки, очакващи следващата стена, срещу която да се размажат, странни мравки, криещи провизии от омраза за зимата.
         Сара се запозна с друга личност и част от нас умря. Кой можеше да си представи, че принцесата от приказката интерпретираше различни роли? Изгубих невинността като удар с мачете. В действителност, беше нормално: нямаше защо да се прави драма от онова. Разполагахме само с един живот и се оказваше малко замайващо да се мисли, че щеше да го прекараш със същия мъж или същата жена; дори антарктическите пингвини имаха право да се съмняват. Поразмисли известно време и реши да се върне при мене. Но това, което никой от двамата не знаеше, бе, че изневярата нямаше краен срок. Прошката беше качество на светците и ефирните същества. Смъртните не прощаваха, смаляваха омразата до допустима граница. Представях си я връщаща се вкъщи с автобус, семето на любовника й капещо по чорапите. Нейният любовник; онази маскирана фигура ме изтезаваше много често, когато я оставях да влезе в главата ми, и си играех да й сложа лице и атрибути, и чувствах как повръщането и мъката се изкачват във вътрешността ми като гейзер. Тогава се виждах настанен в периферията на живота й, питайки се кога моите дефекти бяха спечелили пред моите добродетели, чувствайки се много сам, стара мебел, от която никой не знае как да се лиши, и мислех да си пакетирам нещата и да се отправя към някое място, където имат нужда от мене, шофьор на линейки в Палестина, болногледач в някой хоспис в Южна Африка, да се превърна в бога на камериерките, не знам, нещо подобно. Но после не правех нищо и използвах камата на озлоблението.
         Върна се при колата и се приближи към прозорчето: сега караш ти. Каза го уморено, с неутрален тон, използвайки онзи юридически език, който дава робията на годините. Исках да я помоля за извинение, но се настаних на седалката на шофьора и потеглих. Тя включи радиото. Испания и Португалия горяха като погребални клади: пожарите, предизвикани главно от местни спекуланти с политически контакти и пиромани, които не са се устроили на длъжност за пожарникари, се простираха от север до юг. Китът, който се появи заседнал на плажа на Ориньон6, Кантабрия, беше умрял. За нищо не бяха послужили отчаяните опити на жителите и биолозите да съживят животното и да го върнат в морето. Бозайникът, двадесет метра дълъг и тежък седемдесет тона кит, беше сместил в стомаха си сред другите отпадъци топка от петдесет килограма пластмаса. Продължаваше лавината от емигрантски лодки по андалуските брегове. Ураганът Дарлинг застрашаваше град Манила. Един украински боксьор бе изгубил живота си в среща, проведена в Осло. Двама боксьори, това е, което сме, си помислих. Двама уморени и зашеметени боксьори, търсещи една победителска ръка, за да убие противника и да прекъсне страданието. Казват, че онзи окончателен удар взема форма на прекъсване или на проект за бъдеще: да се ожениш, да имаш деца, да стъкмиш семейство. Куршуми от слама, за да смекчат падането, експлозии навътре в тъгата, теории на страхливци, за да пребъдат в нещастието. За боксьорите бъдещето е следващата битка.
         Бе много странно, че литературата може да се обясни само с литература. Лошият прием на втория ми роман, Екзантропия, една последователност от навързани измислици, които протичат в руската наказателна колония на остров Сахалин, и която Чехов е описал с такава суровост в 1890 година, ме бяха довели до безсънието и до вратите на депресията. Човек е болен от литература, щом някои книги значат повече от кръвта, щом се вземат решения с по-голяма увереност от фикцията, отколкото в живота. Трябва да е ужасно сложно да се живее с някой, който си играе да е писател, който се ражда и умира с всяка история и има големия дефект да вижда всичко през литературна оптика, отдалечена, педантска. Прочетох го в Платформата, от Мишел Уелбек7. Говореше за неспособността да си наистина щастлив или нещастен, да чувстваш омразата, безнадеждността, възторга или любовта; онзи род естетически филтър, вмъкващ се непростимо между твореца и света. Между Сара и мене.
         Стигаме до местоназначението си. Морайра е типичното селище в Коста Бланка: една последователност от урбанистични атентати без присъда, озеленени кръгли площади и безлични улици. Паркираме до една от онези коли с гюрук, от оранжева пластмаса, които бяха толкова на мода в началото на осемдесетте. Бризът донесе морето, скрито зад сградите. Приехме го с облекчение, като ледената ръка на лекаря в ден с треска. Наскоро бяха открили паметник в чест на Честър Хаймс, но колкото и да питахме, никой не можа да ни упъти. Бяха прекалено заети да продават сувенири, които ще заседнат във витрините на трапезарията, уроци по фламенко или за приготвяне на валенсианска паеля на чуждестранните туристи, за да се заинтересуват от някоя скулптура. Оказваше се толкова иронично!: най-видният персонаж, когото беше приютило селището в мизерното си съществуване, и никой, освен съветника на смяна или библиотекарката почти пред пенсия, не изглеждаше да го познава. Бродехме по улиците без компас и край една отбранителна кула, по чиста случайност, се натъкнахме на нея. Скулптурата бе най-кичозната и ужасяваща работа, която някога сме виждали: фотографията на изискан негър (Честър Хаймс), вече навлизащ в старостта, държащ котарак в ръцете си, на син фон (същото синьо, с което сектите рисуваха своите богове или духовните си лидери; едно езотерично синьо, синьото на райското предверие) и всичко това инкрустирано в циментов блок с две ръце в релеф от едната страна. Подписана от немската авторка Дона Ротрауд Майндорфер8. Сара извади фотоапарата и докато увековечаваше скулптурата от различни ъгли, ми обясни, че през 1969 година, с изплатените наскоро авторски права за последните му романи, Честър Хаймс и Лесли Пакард, англичанката, с която бил женен в третия си брак, бяла и доста по-млада, решили да се настанят окончателно в Испания, след като пофлиртували с Майорка и околностите. Придобили три парцела в жилищен квартал на име Пла дел Мар, в Морайра: един микрокосмос на изселници и расистки местни, според мемоарите на Хаймс, и построили къща с името на котарака (Каса Гриот). Бе любопитно: терминът Гриот отпращаше към хилядолетната дисциплина на бардовете, поетите, историците или мъдреците от Африка. Лесли Пакард все още живееше в зоната, по-конкретно в Бенитачел, на няколко километра оттук, и не пожела да даде интервю, защото, както каза на Сара, „трябвало да наглежда ремонта на градината”.
         Като изпълнихме първата мисия, се отправихме към плажа. Бяхме планирали да прекараме сутринта изтегнати на слънце и да наминем, малко преди да обядваме, към гробището на Бениса, където се намираха останките на писателя. Пресякохме огромен булевард с блокове с апартаменти, построени през седемдесетте години и ориентирани към морето. Имаше нещо дяволско в онези грамади от евтина тухла и платнени навеси, проядени от слънцето. Само като си представих през зимата, неми, празни, без жива душа, попили живот, който вече не е тук, тръпка пролази по гърба ми. В долните етажи се бяха настанили екзотични сладкарници за сладолед и барчета с тераса, където британци, втъкнати във фланелки с презрамки с непристойни рисунки на свине, пушещи марихуана, и голи жени, изобразяващи думи, пиеха сангрия или вода, обагрена с кафе. В едно от тези заведения, преобразувано в кафене сутрин и в кръчма нощем, бяха закачили надпис, който редеше: ГОЛЯМАТА ФИЕСТА НА ДАЙКИРИТО. Спомних си за Хемингуей9, който пиел между осем и дванадесет всекидневни дайкирита в кубинския си етап, съставени, според рецептата му на пияч експерт, от лед фрапе, две дози ром Бакарди, лимон и никаква захар. Бих заложил дясната си ръка, че в ГОЛЯМАТА ФИЕСТА НА ДАЙКИРИТО алкохолът ще е наливен и, както с Честър Хаймс, никой няма да е чувал да се говори за автора на Старецът и морето.
         На плажа спасителите, скрити в наблюдателните си кули, използваха свирката, за да привлекат вниманието на къпещите се, които се приближаваха опасно до водните колела или се качваха на скалите да поседят малко. Спортните самолетчета раздираха небесния свод, влачейки дълги рекламни ленти за тематични паркове и нови жилищни комплекси. Следвайки пътя по дървен подиум, стигнахме до брега и проснахме хавлиените кърпи на едно празно място. Помогнах на Сара да си сложи крем на гърба и тя незабавно заспа. Роякът проблеми ни придружаваше където и да се намирахме. Рано или късно щяхме да отговаряме на повиквания в утринта с едносрични думи и бързи целувки, или щяхме да изпуснем някое име по погрешка. И барутът щеше да хвръкне във въздуха. Впих поглед в морето, вълните бяха като фусти на домоуправителка. Проснат по корем, гледах хората, за да не надникна в собствения си вътрешен двор, прилагайки Деонтологичния Кодекс на Тъжните, за който говори поетът Анхел Петисме10, размисляйки над животи, за да не мисля за моя: мрачни работници с посърнали сини очи на мъртъв викинг, механици на тежка машинария, покрити с татуировки, или автобусни шофьори със сламени шапки, сменяха кожата си с такава на порозовели туристи, жадни за бира и секс, пияни от светлина и фиеста, следващи максимата на Достоевски, че „ако Бог не съществува, всичко е позволено”. А във ваканциите Бог не съществуваше. Един холандец с вид на шкембест адвокат, който миришеше на стая без прозорци и на забранено пушенето, уморен от студа, мъглата и разменянето на двойките, получаваше едно слънцепреливане с погледа на еретик пред Светата Инквизиция. Не можеха да го избегнат: пред този климат ставаха мистични или превъзбудени. Полетът обратно щеше да изличи ерекции и усмивки и щеше да ги върне към дисциплинираните им самоубийства.
         Всички носеха в чантите си библията на модерния човек: падре Браун11 и неговата Кодексът Да Винчи. Колко жалко е, че намират само ръцете на убийци (Марк Дейвид Чапман – Джон Ленън, Джон Хинкли Джуниър – Роналд Рейгън, макар да не успя да довърши работата) Спасителят в ръжта на Дж.Д.Селинджър12; други книги биха заслужили повече тази съдба. Две руси деца, вероятно братя, пренасяха пясък в пластмасови кофички и я изсипваха на брега на едно блещукащо, кротко и древно море, неспособно да породи яростни вълни и още по-малко цунами, пред внимателния поглед на майка по топлес. Облягайки брадичка на земята, огледах малките й гърди или накичени, или лукави, или предизвикателни, или любопитни, или увиснали, или наелектризирани или пълни с мляко. Нямаше значение, незабавно се възбудих. Бях само копеле на испанския преход, един провинциалист от вътрешността, който никога не беше изоставял идеята, че две гърди на открито са празник. Възпитаха ме да успивам сладострастието и събудиха мръсния поглед на чудовището. Желаех всичките жени, които можех да си спомня. Все още мастурбирах с прелестно чувство за вина.
         От любопитство, за да убия времето, взех досието на Честър Хаймс. Документацията беше фантастична и включваше интервюта, автобиографични текстове и профили на писатели и критици. Едва поназнайвах нещо за романиста. Честър Хаймс бе водил много тежък живот. На шестнадесет години паднал в кухината на асансьор и си счупил гръбначния стълб. Малко след това ослепил при злополука своя брат. Посещавал е университета в Охайо известно време, докато бил изхвърлен като последица от свада в нелегален бар. Работил е като пиколо в няколко хотела в Кливланд и се замесил като куриер в проституцията, играта, пиенето и дрогите. След две присъди за кражба и издаване на чекове без покритие, през 1929 година е осъден на между двадесет и двадесет и пет години принудителен труд в изправителния дом в щата Охайо, от които изпълнява седем. „Започнах да пиша в затвора. Това ме защити от уличените в престъпления и от надзирателите. Затворниците негри имаха инстинктивен респект и включително страх от някой, който можеше да седне да пише на машина и чието име се появяваше във вестници и списания. Надзирателите не смееха да пипат някого, когото смятаха за публична фигура”. Мина ми през ума друг подобен случай, който бях прочел в некролог: Едуард Бънкър13, който прекарал осемнадесет години в затвора – между 1951 и 1976 година – и който е бил в листата на десетте най-търсени от ФБР. Бънкър продавал кръвта си вътре в затвора, за да може да се сдобие с пликове и марки и така да изпраща ръкописите си до издателства и списания. Хаймс излязъл от затвора с твърдото решение да се превърне в професионален писател, но трябвало да работи като натоварен с поддръжката на туристически центрове, полеви клубове и ферми, освен като портиер и носач на куфари по хотелите. По онова време се запознава лично с Малкълм Екс14. През 1952 година, след публикуването на романа му Хвърли първия камък, написан петнадесет години преди това под заглавието Черен кораб, и многобройните атаки на бели расисти, негри, фашисти и комунисти, решава да напусне завинаги Съединените щати и се настанява в Париж, където, също като писателите от Изгубеното поколение и джазовите музиканти, открива истинското значение на свободата. Онзи егоцентричен, асоциален и борбен тип дразнел целия свят, Монтеки и Капулети, и можех само да се почувствам близък до него. Заради парите се спрял на полицейския жанр; било онова, което търсел пазарът. В Абсурдът на моя живот остави написано: „Седях в моята стая и ставах истеричен, като мислех за дивата и невероятна история, която пишех. Но мислех, че беше само за французите и че те ще повярват на каквото и да е за американците, бели или черни, ако е достатъчно перверзно. Освен това, смятах, че онова, което пишех, е реализъм. Никога не ми е хрумвало, че описвам абсурд. Реализмът и абсурдът толкова си приличат в живота на американските негри, че не може да се каже къде е разликата”. В Париж дава живот на двама от най-значимите в жанра черни детективи, Гробарят Джоунс и Ковчегът Ед Джонсън: Гробарят, все с вечната си черна дреха от вълна алпака и филцовата си шапка, килната назад, и Ковчегът, с лицето си, обезобразено от киселина, мародерстват по улиците на Харлем в разнебитен Плимут с преправен мотор, с вид на двама гледачи на свине, прекарващи края на седмицата в големия град, свързвайки се с широка мрежа от наркомани, доносници, проститутки и сводници от всякакъв вид, и поддържайки закона и реда с никелираните си револвери 38 калибър и дълга цев, или стреляйки по мишките, бягащи от рушащите се сгради. С изключение на първия си брак с цветна жена, Хаймс никога не престава да търси компанията на белите, с които има много бурни връзки. „Аз самият се изненадвах, че сексът и литературата са двете ми натрапчивости; литературата бе моята професия, моя амбиция, моя цел и мое спасение; сексът бе мечът ми и щитът срещу раните и несполуките на първата. Онова се казваше чист мазохизъм”. Отказва се от двете си родини (тази на произхода, Съединените щати, и тази на осиновяването, Франция, чийто език отказва да научи) и се настанява в умиращата диктатура, каквато беше Испания.
         Сара се събуди със спазъм, като връщайки се от кошмар или лошо предчувствие, и погалих гърба й, за да я успокоя, превъртайки си от моята хавлия до нейната. Търсех светлината на щастливите дни. „Ще ми дадеш ли една целувка?”, казах, поглеждайки я с нежни очи. Подари ми една от онези вежливи целувки, смесица от декемврийска скреж и отегчение, която ме остави объркан и тъжен. Наранен в гордостта си, се върнах на моята кърпа. „Не зная коя си, наистина не зная коя си”. Думите ми запалиха главата й. Изправи се внезапно, оставяйки да се плъзне капка пот по деколтето й и увеселително влакче отново тръгна: устрои един от прочутите си скандали. Това, което имахме, времето ни го изтръгна с цезарова операция. Опитах се да я успокоя, но сбърках. „Не ми казвай да се успокоя, знаеш, че няма нищо на света, което да ненавиждам повече”. Свали пръстена, който й подарих за последния рожден ден, хвърли ми го в лицето (сграбчих го в полет), и после навлезе в морето, избягвайки играчи с дървени хилки и зони с водорасли и боклук; течаха пагубни времена за китовете. Погледнах пръстена за последен път и го зарових в пясъка, представяйки си, че ще бъде по-добре да е в ръцете на онези търсачи на съкровища, които се виждаха с металните им детектори като паднеше нощта, отколкото на показалеца на една непозната. Защото Сара, в която се бях влюбил, вече не беше там; от много време си беше отишла.
         След като се справихме с металната решетка, влизането в гробището на Бениса беше прохладно и светло, подът на каретата, чист като да танцуваш валс, и високият таван, сгоден за ехото и поплаците. Вятърът разлистваше страниците на един „Ню Йоркър”, забравен на дървена пейка. Сара знаеше факта, че Честър Хаймс е погребан в ниша 56, но случаят бе такъв, че всеки сектор, подреден по букви, притежаваше своята ниша 56. И тъй като не намирахме никакъв общински служител и оставаха малко минути, докато затворят, решихме да се разделим, всеки на една страна. Спрях се на детайлите. Фамилните имена говореха за многобройни колонии англичани, немци, французи или датчани, които бяха избрали спокойствието, слънцето и разумните цени в последните си години на земята. Презимената Иварс, Бертомеу или Де ла Сал съжителстваха в смъртта с Кнаак, Трочо или Волтинг. Надгробните плочи на испанците се придружаваха от снимка на починалия; тези на чужденците, не. Впечатли ме дълбоко да съзерцавам портрета на момче на смъртното му легло, погребано в същата ниша на майка му: устните морави и полуотворени, ръцете кръстосани върху гърдите. Инстинктивно канализирах онази тъга към мене. Навлязох в тридесетте години със същите съмнения като в двадесетте, но по-разочарован: пяната на дните се оказа индустриален перилен препарат, мечтите, като кондомите без марка, се скъсаха; животът, който ни се обещаваше зад витрините, беше само рекламен трик. И сега бях там, тананикайки си припева на „La temps de vivre”15 на Мустаки, която слушах от грамофона на баща ми през съботните утрини на детството, толкова дезориентиран като ученик поляк от обмена в дом на семейство Панеро, наблюдавайки една чужда ми, която бях обичал до лудост, как търси черна надгробна плоча, много проста, изработена от Мрамори Бениса С.Л., Авенида дел Каудильо 169. Една плоча, на която можеше да се прочете:

 

ЧЕСТЪР Б ХАЙМС
ПИСАТЕЛ
МИСУРИ САЩ 1909
МОРАЙРА 1984
СЪПРУГАТА МУ ЛЕСЛИ

 

         Повиках Сара, целунах я за последно и й казах, че сме приключили.

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Алберто Хименес е солист и автор на песни от поп-рок група „Мис Кафеина“, формирана в Мадрид през 2005 г., използваща само интернет за разпространение. Певецът има и соло проекти в джин клуба и зала за концерти „Ел Поета Електронико“ в Сарагоса - Б. пр. [горе]
2 Ери де Лука (Неапол, 1950) е италински романист, преводач, поет, публицист. Наречен е Хенри в чест на американската си баба, той „поиталианчва“ името си. Публикува първата си книга на 49 години, творбите му са превеждани на повечето европейски езици и са бестселъри в Италия, Израел, Франция. Превел е няколко книги от Библията на италиански. - Б. пр. [горе]
3 Алберто Кастильо (Сан Педро, провинция Буенос Айрес, 1935) е аржентински писател екзистенциалист, включен през 1979 година в „черните листи“ на забранените от диктатурата интелуктуалци. - Б. пр. [горе]
4 Честър Бомар Хаймс (Джеферсън, Мисури, САЩ, 1909 - Морайра, Испания, 1984) е американски писател, един от първите афроамериканци в детективския жанр. В младостта си, попаднал за 8 години в затвора за въоръжен грабеж, се вдъхновява от разказите на Даниел Хамит и започва да пише и публикува в пресата. Издава първия си роман през 1945 г., но повдигането на расови проблеми не среща отклик и през 1953 г. заминава за Франция, където неговият преводач Марсел Галимар, го насочва към детектива. През 1969 г. Хаймс се преселва в Испания с втората си жена, англичанката Лесли Пакард. Много от творбите му са филмирани. - Б. пр. [горе]
5 Морайра, важен международен туристически център, е разположен на средизнемноморския бряг богат квартал на общинския център Теулада. Честър Хаймс се установява в Бенитачел, близо до този град от провинция Аликанте на автономна област Валенсия. - Б. пр. [горе]
6 Ориньон е селище с по-малко от 200 жители на северното испанско крайбрежие, в провинция Кантабрия на едноименната автономна област. Намира се на 12 км от общинския център Кастро-Урдиалес и е на 4 метра под морското равнище. - Б. пр. [горе]
7 Мишел Уелбек (Реунион, 1956), по рождение Мишел Томас, е провокативен френски поет, белетрист, есеист и кинодеец. След публикуването на романа Платформата (2001) е съден за подбуждане на расова омраза и изказвания против исляма и писателят се преселва в Ирландия, а след няколко години се установява в Испания. Платформата (2004, пр. Александра Велева) и романите Възможност за остров (2006, пр. Галина Меламед) и Карта и територия (2012, пр. Красимир Петров) са издадени от „Факел Експрес“ - Б. пр. [горе]
8 Дона Ротрауд фон Майндорфер е немска художничка сюрреалистка. - Б. пр. [горе]
9 Ърнест Хемингуей (Оук Парк, Илинойс, 1899 - Кечъм, Айдахо, 1961), един от най-известните американски писатели, носител на Нобелова награда за литература (1954 г.) и награда Пулицър (1953 г.). Той е част от „изгубеното поколение“ американски писатели, живели в Париж и други европейски градове между Първата и Голямата депресия. Като кореспондент в Испания отразява Гражданската война. През Втората световна война е вербуван за съветски агент и наблюдава с рибарската си лодка немските подводници в крайбрежните води на Кий Уест, Бахамите и Куба. Романът Отвъд реката, сред дърветата (1950) се появява след десетгодишна пауза и проблеми от злоупотребата с алкохол от ранни години, няма успеха на предишните му книги, възвърнат от последвалата публикация на Старецът и морето. Лекуван от депресия, включително с електрошокове, писателят се самоубива с любимата пушка в дома си през 1961 г. - Б. пр. [горе]
10 Анхел Петисме (Калатаюд, Сарагоса, 1961) испански поет, музикант и композитор, включен в антологията на Луис Антонио де Вилена Постновисими (1986) като главен изразител на течението „чувствителност на рока“. Изнася рецитали и концерти в Европа, Ориента и Америка. През 2000 г. публикува диск-книгата Бунюел от пустинята. - Б. пр. [горе]
11 Дан Браун (Ексътър, Ню Хампшир, 1964), американски писател на трилъри. Бестселърът Шифърът на Леонардо (прев. Крум Бъчваров, 2003) е сред 10-те най-четени книги на всички времена, Шестото клеймо (2000) и Изгубеният символ (2009) също са много популярни. - Б. пр. [горе]
12 Джеръм Дейвид Селинджър (Манхатън, Ню Йорк, 1919 - Корниш, Ню Хампшир, 2010), американски писател от смесен шотландски, ирландски, еврейски и полски произход. През Втората световна война работи за контраразузнаването. Романа Спасителят в ръжта публикува през 1951 г. Повлиява на писатели като Джон Ъпдайк и Филип Рот. - Б. пр. [горе]
13 Едуард Бънкър (Лос Анджелис, Калифорния, 1933 - Бърбанк, Калифорния, 2005) е американски автор на полицейски романи, сценарист и актьор. Разделя се с криминалното си минало на излизане от затвора през 1975 г., там е започнал да пише. Има малки роли в киното, за което пише и сценарии по свои книги, като Animal Factory на Стив Бушеми. - Б. пр. [горе]
14 Малкълм Екс (Омаха, Небраска, 1925 - Ню Йорк, 1965), по рождение Малкълм Литъл, познат и като El-Hajj Malik El-Shabazz, американски борец против расизма в средата на XX век, сподвижник на Мартин Лутър Кинг. Скъсва с криминалното си минало следи излизането през 1952 г. от затвора, където е приел исляма, и става лидер на мюслюлмански организации или подбудител на движения като Black Power и Black Arts Movement. Един от най-влиятелните афроамериканци, Майкъл Х е застрелян докато държи реч в Манхатън. - Б. пр. [горе]
15 Жорж Мустаки (Александрия, Египет, 1934 - Ница, Франция, 2013), по рождение Юсуф или Джузепе, с италианско-еврейски произход, френски певец, автор на текстове за песни и композитор. Посещава Франция за пръв път през 1951 г., силно му повлиява Жорж Брасенс. Пише музика за филми, сред тях Времето за живеене (1968) на Бернар Пол. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Оскар Сипан. „Богът на камериерките“, Предвестия за поражение. Сарагоса: Онагро Едисионес, 2008

Електронна публикация на 15. май 2015 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]