Станислав Лем

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

 

Из „Соларис“

 

Станислав Лем

 

Превод от полски: Адреана Радева

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Класическият научнофантастичен роман на Станислав Лем ни кара да си зададем много въпроси, но най-важният е: можем ли истински да опознаем вселената, без преди това да сме наясно със скритото вътре в нас самите?
         Когато Крис Келвин каца на планетата Соларис, за да проучи океана, покриващ нейната повърхност, той се вижда принуден да изживее болезнен спомен, подсъзнателен до този момент, въплътен в живото физическо подобие на отдавна мъртва любима. Другите изследователи на планетата, както той разбира, също са нападнати от потиснати досега, но вече облечени във физически тела спомени. И учените започват да си задават въпроса дали океанът на Соларис не е гигантски мозък, който създава тези оживели спомени с цел, известна само на самия него.

 

         В деветнадесет часа бордово време минах край застаналите около кладенеца хора и слязох по металните стъпала към вътрешността на контейнера. Там имаше точно толкова място, колкото да повдигна лактите си. Завинтих накрайника на маркуча в разклонителя, който се подаваше от стената, скафандърът се изду и повече не можех да направя дори най-малко движение. Стоях – или по-точно висях – във въздушното легло, слят в едно цяло с металната си черупка.
         Вдигнах очи и през изпъкналото стъкло видях стените на кладенеца, а горе – надвесеното лице на Модард. Но то веднага изчезна и наоколо стана тъмно, защото отгоре поставиха тежкия предпазен конус. Чух осмократното избръмчаване на електромоторите, които дозатягаха болтовете. След това – свистенето на вкарвания в амортизаторите въздух. Очите ми свикнаха с тъмнината. Вече различавах светлозелените контури на универсалния указател.
         - Готов ли си, Келвин? – разнесе се в слушалките.
         - Готов съм, Модард – отговорих.
         - Не се безпокой за нищо. Станцията ще те приеме – каза той. – Щастлив път!
         Докато успея да отговоря, нещо скръцна отгоре и акумулаторът трепна. Напрегнах инстинктивно мишци, но нищо повече не се случи.
         - Кога е стартът? – попитах аз и долових шум, сякаш върху мембраната се сипеха зрънца най-ситен пясък.
         - Ти вече летиш, Келвин! Със здраве! – отговори близкият глас на Модард.
         Преди да повярвам в това, точно срещу лицето ми се отвори широка пролука, през която видях звезди. Напразно се мъчех да открия алфата на Водолей, към която се носеше „Прометей”. Небето по тия места на Галактиката не ми говореше нищо, не познавах нито едно съзвездие. Пред тясното прозорче прелиташе искрящ прах. Чаках кога ще затрепти първата звезда. Не забелязах това. Звездите само започнаха да избледняват и изчезваха, разтопени в червеникавия фон. Разбрах, че се намирам в горните пластове на атмосферата. Скован, обграден с пневматични възглавници, аз можех да гледам само пред себе си. Все още не се появяваше хоризонт. Летях и летях, без да чувствам това. Само тялото ми се сгорещяваше бавно, коварно. Отвън се чуваше леко драскане, сякаш метал стържеше по мокро стъкло. Не бих могъл да си дам сметка за скоростта на движението, ако не бяха цифрите, които подскачаха в отвора на указателя. Вече не се виждаха звезди, жълто-червена светлина изпълваше прозорчето. Чувах тежкото биене на собствения си пулс, лицето ми пламтеше, усещах във врата си прохладния лъх на климатизатора. Съжалявах, че не успях да видя „Прометей” – той навярно е бил извън пределите на видимостта, когато автоматичната уредба отвори прозорчето.
         Контейнерът се разтърси един-два пъти и завибрира непоносимо. Това трептене премина през всички изолирни обвивки, през въздушните възглавници и проникна в тялото ми. Зелените очертания на указателя се размазаха. Не усещах страх. Не бях долетял от толкова далеко, за да загина точно пред целта.
         - Станция Соларис – обадих се аз, - станция Соларис. Станция Соларис! Направете нещо! Струва ми се, че губя равновесие! Станция Соларис, тук новият. Приеми!
         И отново пропуснах важния момент, когато се появи планетата. Тя се простираше пред мен огромна и плоска; от размера на ивиците по повърхността й успях да се ориентирам, че съм още много далеч. Всъщност – твърде високо, тъй като бях преминал неуловимата граница, след която разстоянието до небесното тяло се превръща във височина. Падах. Непрекъснато падах. Сега чувствах това дори като притворех очи. Но аз ги отварях веднага – искаше ми се да видя колкото е възможно повече.
         Почаках около половин минута и поднових повикванията. И тоя път не получих отговор. В слушалките на залпове се повтаряха трясъците на атмосферното електричество. За фон им служеше постоянен шум, толкова дълбок и нисък, като че ли беше гласът на самата планета. Оранжевото небе в прозорчето се покри сякаш със завеса. Стъклото му потъмня. Инстинктивно се свих, доколкото ми позволяваха пневматичните превръзки, но в следния миг се досетих, че това са облаци. Техният пласт литна нагоре като издухан. Продължавах да се спускам, тя на слънце, ту в сянка. Контейнерът се въртеше около вертикалната си ос и огромният, сякаш набъбнал диск на слънцето прелиташе равномерно край лицето ми, като се появяваше отляво и изчезваше надясно. Най-после през шума и трясъците право в ухото ми заговори далечен глас:
         - Станция Соларис към новия, станция Соларис към новия! Всичко е наред. Намирате се под контрола на Станцията. Станция Соларис към новия. Пригответе се за кацане в момент нула! Внимание, започвам! Двеста и петдесет, двеста четиридесет и девет, двеста четиридесет и осем...
         Думите бяха отделени една от друга с откъслечни писукания, което означаваше, че не говори човек. Странно. Обикновено всичко живо тича към летището, когато пристига някой нов, и то направо от Земята.
         Но нямах време да разсъждавам, понеже в тоя миг огромният кръг, който слънцето описваше наоколо ми, се изпречи пред мен заедно с равнината, към която летях. След това наклоняване настъпи второ, на другата страна. Люлеех се като грамадно махало и се борех с виенето на свят. По издигащата се като стена повърхност на планетата, нашарена с мръсно-лилави и черни ивици, видях малко шахматно поле от бели и зелени точки – ориентировъчния знак на Станцията. В същия миг нещо се откъсна от предната част на контейнера – беше дългият нашийник на пръстеновидния парашут, който заплющя силно. В тоя звук долових нещо неизказано земно – първия след толкова месеци шум на истински вятър.
         По-нататък всичко стана много бързо. Досега знаех само, че падам. Сега видях това. Бяло-зеленото шахматно поле растеше стремително. Виждах вече, че е нарисувано върху сребрист, лъскав корпус с китовидна форма, с щръкнали отстрани игли на радарови антени, с ред по-тъмни прозорчени отвори, че тоя метален колос не лежи върху планетата, а виси над нея, като влачи върху мастиленочерния й фон своято сянка, още по-тъмно елипсовидно петно. Същевременно забелязах наситените с виолетова багра бразди на океана, които едва се вълнуваха; изведнъж облаците отлитнаха високо над мене и краищета им се обагриха с ослепителен пурпур, а небето се показа между тях далечно и плоско, мътнопортокалово. После всичко се размаза – слизах спираловидно. Преди да успея да се обадя, кратък удар възвърна контейнера във вертикално позиция. В прозорчето заискри с живачен блясък развълнуваният чак до задимения хоризонт океан; бръмчащите въжета и пояси на парашута внезапно се откъснаха и полетяха над вълните, носени от вятъра, а контейнерът се заклати леко с ония особени, бавни движения, както става обикновено в изкуствено силово поле, и се спусна надолу. Последното нещо, което успях да забележа, бяха решетъчните катапулти на летището и двете огромни като няколкоетажна сграда ажурни огледала на радиотелескопите.
         С пронизителен звън на стомана, която се удря в стомана, нещо спря контейнера, под мене зина някакъв отвор и металната черупка, в която стоях изправен, завърши с продължителна въздишка своето сто и осемдесет километрово пътуване.
         - Станция Соларис. Нула и нула. Кацането завърши. Край – чух мъртвия глас на контролния уред.
         С двете си ръце (чувствах неясен натиск върху гърдите си, а вътрешностите си усещах като неприятна тежест) хванах ръчката зад гърба си и изключих контактите. Светна зелен надпис „Земя”, стената на контейнера се отвори; пневматичното ми легло ме тласна леко в гърба и за да не падна, трябваше да направя крачка напред.
         С тихо съскане, подобно на примирена въздишка, въздухът излезе от обвивката на скафандъра. Бях свободен.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Романът е преиздаден в поредицата „Модерна класика“, с марката на Издателство „Колибри“!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

 

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!

 

 

Електронна публикация на 26. юни 2013 г.
Публикация в кн. „Собарис“, Станислав Лем, пр. Адреана Радева, Изд. „Колибри“, С., 2007 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]