Когато Дани се върна от армията, научи, че е станал наследник и собственик на имущество. Неговият „вйехо“, дядо му, беше умрял и оставил на Дани двете малки къщи в Тортила Флет.
         Когато Дани чу за това, се почувства леко обременен от отговорностите на собствеността. Преди дори да хвърли едно око на имуществото си, купи галон червено вино и го изпи почти сам. Тогава бремето на отговорността се свлече от него и най-лошите страни от природата му излязоха наяве. Той се развика, счупи няколко стола в билярдната зала на улица Алварадо, предизвика две кратки, но славни сбивания. Никой не обърна особено внимание на Дани. Най-сетне неговите криви, разтреперани крака го доведоха до кея, където в този ранен утринен час рибарите италианци се трупаха, надянали гумените си ботуши, за да излязат в морето.
         Расовата омраза победи здравия разум в Дани. Той заплаши рибарите.
         – Сицилиански говеда! – нарече ги той. – Отровна смрад от затворническа килия! Крастави кучета! – А после извика: – Chinga tu madre, piojo!
         Сложи си палеца на носа и направи няколко неприлични жеста около долната половина на тялото си. Рибарите само се ухилиха, махнаха с весла и казаха:
         – Здрасти, Дани! Кога се върна? Намини довечера. Имаме от новото вино!
         Дани беше вбесен. Той изкрещя:
         – Pon un condo a la cabeza!
         А те отвърнаха:
         – Довиждане, Дани! Довечера ще се видим. – После се качиха на малките си лодки, гребаха до лодките с големи фенери за нощен улов, запалиха моторите и отпърпориха навътре.
         Дани беше оскърбен. Той се върна към улица Алварадо, чупеше прозорци по пътя и на втората пресечка един полицай го хвана за ръката. Дани изпитваше голямо уважение към закона и затова безропотно се остави да го водят. Ако не се връщаше току-що от армията след победата над Германия, щяха да го осъдят поне на шест месеца. Но сега съдията му даде само трийсет дни.
         И тъй, Дани престоя един месец върху нара си в градския затвор на Монтерей. Веднъж драскаше мръсни рисунки по стените, а друг път си мислеше за своята кариера в армията. Времето в тази килия на градския затвор течеше мъчително за Дани. Понякога докарваха за по една нощ някой пияница, но, общо взето, престъпността в Монтерей беше в застой и Дани беше самотен. Отначало дървениците го дразнеха малко, но после те свикнаха с вкуса му, а той с ухапванията им и между тях се възцари мир.
         Дани измисли една сатирична игра. Като хванеше някоя дървеница, смачкваше я на стената, чертаеше с молива кръг около нея и пишеше: „Кметът Клъф“. После хващаше друга и пишеше имената на останалите градски съветници. За кратко време той украси едната стена със смачкани дървеници, всяка от които носеше името на изтъкнат местен функционер. Рисуваше им уши и опашки, правеше им дълги носове и мустаци. Тито Ралф, надзирателят, беше скандализиран, но не се оплака, защото Дани не беше включил в рисунките нито мировия съдия, който го бе осъдил, нито полицейските власти. Дани изпитваше огромно уважение към закона.
         Една нощ, когато затворът беше съвсем безлюден, Тито Ралф влезе в килията на Дани с две шишета вино. Един час след това той излезе за още вино и Дани го придружи. В затвора им беше станало скучно. При Торели купиха вино и останаха, докато собственикът ги изхвърли. Тогава Дани се изкачи по хълма и легна сред боровете да спи, а Тито Ралф се доклатушка обратно и написа доклад, че затворникът е избягал.
         Когато яркото слънце събуди Дани по пладне, той реши да се крие целия ден, за да избегне преследването. Прибягваше и се спотайваше в храстите. Оттам надничаше скришом като гонена лисица. Привечер сметна, че е спазил всички правила на прозорливостта, измъкна се и тръгна по работа.
         Работата на Дани беше много проста. Той отиде до задната врата на един ресторант.
         – Имате ли малко сух хляб за моето куче? – попита той готвача. И докато този доверчив човек увиваше хляба, Дани открадна два резена шунка, четири яйца, един агнешки котлет и една мухобойка.
         – Някой ден ще ви платя – каза той.
         – Няма защо да плащаш за отпадъци. Ако не беше ги взел, щях да ги хвърля.
         При тези думи Дани се почувства по-добре; реши, че кражбата не е толкова страшна. Щом хората разбираха така нещата, той явно е невинен. Върна се при Торели, размени четирите яйца, котлета и мухобойката за една водна чаша гроз­дова ракия и се оттегли в гората да приготви вечерята си.
         Нощта беше тъмна и влажна. Мъглата висеше като мека марля върху боровете, които пазеха земните граници на Монтерей. Дани наведе глава и забърза, за да намери подслон в гората. Пред себе си видя друга бързаща фигура и когато разстоянието намаля, позна припряната походка на своя стар приятел Пилон. Дани беше щедър човек, но си спомни, че бе продал цялата си храна освен двата резена шунка и торбата със сух хляб.
         „Няма да се обаждам на Пилон – реши той. Виж го ти как върви, като че ли носи най-малко печена пуйка“.
         Внезапно Дани забеляза, че Пилон ласкаво притиска палтото си на гърдите.
         – Хей, Пилон, амиго! – извика Дани.
         Пилон закрачи още по-бързо. Дани премина в тръс.
         – Пилон, мой малки приятелю! Къде си се понесъл така бързо?
         Пилон се покори пред неизбежното и зачака. Дани бе нащрек, докато се приближаваше, но гласът му звучеше възторжено.
         – Знаеш ли как съм те търсил, мой най-сладък от всички верни приятели! Ето, тук съм взел два големи резена шунка от най-хубавото божие прасе и цяла торба сладък бял хляб. Дай да разделим тия дарове, Пилон, мое мило и добро човече!
         Оня вдигна рамене.
         – Както кажеш – измърмори той яростно.
         Закрачиха заедно из гората. Пилон беше озадачен. Най-после той се спря и загледа своя приятел.
         – Дани – каза тъжно той. – Отде разбра, че имам шише с коняк под палтото?
         – Коняк? – извика Дани. – Ти имаш коняк? Да не би да е за някоя болна стара майка? – добави наивно той. – Или да не би да го пазиш за нашия Господ-бог Исус, когато от­ново се появи на земята? Че какъв съм аз, твоят приятел, та да съдя за какво ти е този коняк? Аз и не знам дори дали го имаш. А освен това не съм жаден. Няма и да го пипна. Виж, ти си вземи от шунката, но твоят коняк си е само твой.
         Пилон отговори твърдо:
         – Дани, съгласен съм да си разделим коняка честно, наполовина! Длъжен съм обаче да следя да не го изпиеш всичкия.
         Тогава Дани промени темата:
         – Аз ще приготвя шунката в ей тая просека, а ти опечи сладките филийки от торбата! Сложи тук своя коняк! Тук той е по-добре – хем него ще гледаме, хем ще се гледаме един друг!
         Накладоха огън, опекоха шунката и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето. След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежно засмукаха шишето като две изтощени пчели. Мъглата оцветяваше палтата им в сива влага. Вятърът скръбно въздишаше в клоните на боровете около тях.
         След време самотността налегна Дани и Пилон. Дани си спомни своите изгубени приятели.
         – Къде е Артър Моралес? – попита Дани, обърна длани нагоре и протегна напред ръце. – Загинал във Франция – отговори той сам, обърна длани надолу и отпусна ръце в отчаяние. – Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават край гроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. – Той отново обърна длани нагоре. – Къде е Пабло, този добър човек?
         – В затвора – каза Пилон. – Откраднал една гъска и се скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.
         Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, че най-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Но самотността още го мъчеше и търсеше отдушник.
         – А ние тук сме седнали... – започна най-сетне той.
         – С отчаяни сърца – продължи Пилон ритмично.
         – Не, това не е стихотворение – каза Дани. – А ние тук сме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родината и ето че сега нямаме покрив над главите си.
         – Никога не сме и имали – каза Пилон, за да го утеши.
         Дани мечтателно засмука шишето, докато Пилон го хвана за лакътя и го взе.
         – Спомням си – каза Дани – вица за човека, който имал цели две къщи с фльорци... – За миг той остана с отворена уста. – Пилон! – извика той. – Пилон, мой скъпи приятелю от детинство! Забравих! Аз съм наследник! Имам две къщи!
         – С фльорци? – попита Пилон с надежда в гласа. – Ти си един пиян лъжец! – продължи той.
         – Не, Пилон, честна дума! Моят вйехо умря! Аз съм наследникът. Аз, любимият внук.
         – Ти си единственият внук – каза реалистът Пилон. – А къде са тия къщи?
         – Нима не знаеш дома на моя вйехо в Тортила Флет, Пилон?
         – Тук, в Монтерей?
         – Да, тук в Тортила Флет!
         – А здрави ли са тия къщи?
         Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.
         – Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собстве­ник.
         Пилон седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето му стана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня и се взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицето на Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; още веднъж въздъхна.
         – Всичко е свършено – каза той тъжно. – Хубавите времена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?
         Дани пусна бутилката, Пилон я пипна и я постави в своя скут.
         – Защо свършено? – попита Дани. – Това пък какво е?
         – То не е за пръв път – продължи Пилон. – Докато човек е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и щедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю. Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик. Ще забравиш прия­телите си, които деляха всичко с теб, дори своя коняк!
         Думите му сразиха Дани.
         – Не, Пилон! – извика той. – Аз никога няма да те забравя!
         – Така мислиш сега – каза Пилон студено. – Но когато имаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. То­гава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.
         Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.
         – Пилон, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое! Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!
         – Трябва да го видя, за да го повярвам – каза Пилон с обезкуражен глас. – Ако бъде така, то ще е чудо на чудесата. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят... А освен това шишето се свърши.

---

Романът излезе в поредицата „Модерна класика“, с марката на Издателство „Колибри“ и може да бъде закупен с отстъпка от сайта на Издателството - www.colibri.bg !

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!