В дванайсет, следобедът започва
да се разпада, обратно към полусенки
ако не и към полуилюзии. До тогава е друго:

Представяш си теменужени дървета, а те си стоят зелени
до дванайсет, и по-зелени няма да станат.
И най-засуканата фраза не описва синьото небе.

Дванайсет не e друго освен: край на нормалното време,
право нагоре, устрем без терзания,
абсолютен апогей, без словоизлияния

дванайсет удря и следващата секунда е като
теменужено сивa, теменужено зелена нишка
която тъче крачол или ръкав на сянка, драскулка

по пиедестал, амбициозна страница, прегъната
горе вдясно, невидима за възприятието
стена на пирамида, наклон

и бронзова карикатура на бронзов живот,
поредната мисъл, върховна суета,
защото каквото мислим, никога не виждаме.

върни се | съдържание | продължи