На моята приятелка Мария Ивоне,
която веднъж ми довери една тайна.

         Първо позвъня едно момиче, което за три дена се бе обаждало три пъти, като непрекъснато повтаряше, че това обаждане ще й е последното в живота. В повечето случаи трябва да се внимава да не се стигне до положение, при което обадилият се става зависим от тези разговори. Хубаво е да се държиш сърдечно, но с мярка, така че обадилият се да усеща, че си бъбри с приятел, а не с някакво всемогъщо божество, от което зависи животът му. Основно правило е обадилият се да не се привърже към някой от гласовете, защото в противен случай възникват разни усложнения, а те се получават много лесно, защото, като е в депресия, човек не може да се задоволи с някакъв си там анонимен глас, ами все търси гласа на еди-кого си, към когото се е привързал най-отчаяно. Има някои хора в депресия обаче - ония, дето сякаш се ограждат със стена, - с които всичко е още по-сложно. Като говориш с тях, направо се смръзваш и е много трудно да установиш контакт. Този път обаче се получи по-добре, защото ми провървя и открих нещо, което наистина й беше интересно. Друго едно правило - то се прилага при повечето случаи - е да насочиш разговора към тема, интересуваща обадилия се… Нали всички, даже най-отчаяните и най-откъснатите от действителността, все пак се интересуват от нещо. Често трябва само повечко да се постараеш, дори да приложиш разни дребни трикове и хитрини; имало е случаи, когато съм успявала да изляза от напълно безизходни положения и да установя контакт благодарение на номера с чашата. Да речем, звъни телефонът, вдигаш слушалката, произнасяш обичайната формула или нещо подобно, а отсреща нищо, пълно мълчание, дори дишане не се чува. Тогава започваш да настояваш, внимаваш да си тактичен, казваш му, знам, че чуваш, молиш го да каже каквото иска, първото, което му хрумне: някаква глупост ако ще да е, или ругатня, да изкрещи нещо, да отрони поне една сричка. Нищо, пълно мълчание. Добре, но оня, дето е позвънял, все пак сигурно го е направил заради нещо, ама ти как да разбереш, не знаеш нищо, може пък да е я чужденец, я ням, може да е всичко. В такива моменти взимам една стъклена чаша и един молив и казвам: слушай какво, на тая земя живеят милиони хора, обаче ето че ние сме се срещнали, нали така, срещнали сме се, нищо, дето не се познаваме и не сме се виждали, та значи, хайде сега да направим така, че срещата ни да не иде на вятъра, тя все има някакъв смисъл, чуваш ли, искаш ли да си поиграем на една игра, тук пред мен има една стъклена чаша, ще ударя по нея с молив, дзън, чуваш ли, ако ме чуваш, направи и ти така, пък ако нямаш нищо пред себе си, почукай с нокът по слушалката ето така, чук-чук, чуваш ли, ако ме чуваш, отговори, много ти се моля, чуй ме, сега ще почна да изброявам разни неща, каквото ми хрумне, а ти ми кажи обичаш ли тези неща, например обичаш ли морето, ако искаш да кажеш "да",чукни два пъти, ако искаш "не", един път.
         Добре, ама я се опитай да разбереш от какво може да се интересува момиче, което набира номера, мълчи не по-малко от две минути и после започва да повтаря: това ми е последното обаждане, това ми е последното обаждане, това ми е последното обаждане, това ми е последното обаждане и така до безкрайност. После всичко стана съвсем случайно, и то само защото малко преди това си бях пуснала една плоча, викам си, едва ли на петнадесети август ще има голяма навалица; и наистина, през първите два часа на дежурството не се обади никой. Беше страшна жега и вентилаторчето, дето си го бях донесла, изобщо не можеше да ме разхлади, градът сякаш беше мъртъв, всички бяха заминали в отпуск. Настаних се в едно кресло и взех да чета, но книгата сякаш сама се изхлузи от ръцете ми, пък не обичам да заспивам, като съм дежурна, рефлексите ми се забавят и като звънне някой, първите няколко секунди съм малко стъписана, а понякога точно тези първи няколко секунди са важни, понеже оня отсреща може да затвори телефона, а после кой го знае ще набере ли пак смелост да се обади. Затова си пуснах тихичко турския марш на Моцарт, един такъв весел е, някак ободрява, повдига духа. Момичето позвъня тъкмо когато бях пуснала плочата, дълго мълча и после взе да повтаря, че това обаждане й било последното, оставих я да говори, понеже в такива случаи правилото е да оставиш обадилия се да си излее чувствата докрай, най-добре е първо да каже какво каквото си иска; когато в слушалката започна да се чува само тежкото й дишане, я помолих: почакай за миг, нали нямаш нищо против. Махнах плочата, а тя отвърна: защо, остави я. Разбира се, отговорих аз, с удоволствие ще я оставя, нали обичаш Брамс? И аз не знам как ми хрумна, че мога да установя контакт благодарение на музиката, съвсем случайно се сетих за този трик, понякога някоя невинна лъжа се оказва страшно полезна. Името на Брамс пък сигурно изплува някъде от подсъзнанието ми, трябва да е заседнала там заради заглавието на романа на Саган, явно здравата се е запечатало в паметта ми. Не е Брамс, каза момичето, Моцарт е. Как така Моцарт? - попитах аз. Разбира се, че е Моцарт, отвърна момичето, турският марш на Моцарт е. И благодарение на това започна да разказва за консерваторията, където следвала, преди да й се случи онова нещо. Така работата потръгна.
         След това времето започна да минава бавно. Камбаните на църквата „Сан Доменико“ удариха седем, погледнах от прозореца, над града се беше спуснало тънкото було на жегата, по улиците само нарядко минаваха коли. Сложих си пак туш на миглите, понякога ми се струва, че съм хубавичка, после се изтегнах на диванчето до грамофона и се замислих за разни неща, за хората и за живота изобщо. Телефонът иззвъня отново в седем и половина. Изрекох обичайната формула, може би бях поуморена, отсреща последва кратко колебание, после гласът каза: наричам се Фернандо, но не съм причастие. Когато обадилият се започне да се шегува, е препоръчително да покажеш, че ти е смешно, и затова се разсмях. Дядо ми се казваше Андрей, отвърнах аз, нищо че не беше условно наклонение¹, а просто руснак; той също се засмя за момент. После каза, че все пак притежава една особеност. Непреходен е, няма си допълнение. Да, но без глагол не може да се състави изречение, възразих аз. Струваше ми се, че тонът на разговора допуска използването на намеци, а най-добре е да се опиташ да влезеш в тона на събеседника си. Е да, но аз съм глагол, който изразява действие на слагане. В какъв смисъл на слагане? В смисъл, че слагам оръжието, отвърна той. А не ви ли се струва, че цялата грешка е в убеждението, че оръжието никога не бива да се слага? Може пък граматиката, на която са ни учили, да е била неправилна, може би е било по-добре да оставят оръжията за армията. Толкова много хора, дето са сложили оръжия, има по света, че просто няма как да не си намерите компания. А той: така да бъде, пък аз му казвам, разговорът ни заприлича на таблица със спрежения на глаголи и този път той за миг се разсмя дрезгаво, после ме попита чувала ли съм шумоленето на времето. Не, не съм го чувала, отговорих аз. А той взе да обяснява, че когато нощем не можеш да заспиш, трябва просто да седнеш в леглото си, да затвориш очи в тъмнината и след малко ще го чуеш, прилича на далечен тътен, на пъхтене на звяр, който разкъсва хората. Защо по-добре не ми разкажете за тези нощи, имам колкото щеш време, а аз нямам какво друго да правя, освен да ви слушам. Междувременно обаче той вече говореше за нещо друго, явно бе пропуснал някакъв важен момент и затова изпуснах нишката, но той явно никак нямаше нужда от този момент, може пък и да се опитваше да го избегне. Оставих го да говори, обадилият се не бива да бъде прекъсван по какъвто и да е повод, пък и нещо в гласа му не ми хареса, беше леко писклив и от време на време хриптящ. Къщата е много голяма, каза той, стара е и натъпкана с мебелите на прадедите ми, едни такива ужасни мебели в стил апир с крака като лапи, тук има и портрети на навъсени мъже и на високомерни нещастни жени с едва забележимо увиснала долна устна. Знаете ли защо устата им са така странно деформирани? Защото върху долната устна се е отпечатала горчивината от целия им нещастен живот, от което устната увисва, нали тези жени прекарвали безсънните си нощи с отворени очи до глупавите си, неспособни на нежност съпрузи и трупали ли, трупали озлобление към живота. В дрешника до стаята ми още стоят вещите, оставени от нея: безжизненото бельо, метнато върху една табуретка, златната верижка, дето носеше на китката си, един костен гребен. Писмото е на бюфета, под същия стъклен похлупак във формата на звънец, под който някога стоеше един грамаден старинен будилник, него го счупих още като дете, спомням си го ясно, сякаш вчера е било, един ден бях болен и понеже никой не се качваше горе при мен, станах, измъкнах будилника изпод стъкления похлупак, колко силно цъкаше само, махнах капака отзад и най-методично разглобих часовника, докато накрая стъклото се покри със ситните части на механизма. Мога да ви го прочета, ако искате, имам предвид писмото, или не, ще ви го кажа наизуст, всяка вечер го препрочитам: Фернандо, само да знаеш колко силно съм те мразила всичките тези години… Така започва, а за останалото можете да се сетите и сама, под стъкления похлупак е насъбрана масивна гъста омраза.
         После прескочи още някакъв важен момент, но този път като че ли схванах връзката, понеже той каза: а какво ли прави сега Джакомино? Какво ли е станало с него? Живее си някъде на този свят. Тогава го попитах дали датата на писмото не е петнадесети август, бях се досетила, а той отвърна да, така е, каза, че днес е годишнина на писмото и щял да я отпразнува както трябва, вече бил приготвил и средството за това отпразнуване, било тук до него на масата, до телефона.
         Помълчах малко, изчаках дали няма да каже още нещо, но той бе спрял да говори. Тогава казах: изчакай някой друг петнадесети август, Фернандо, опитай се да изчакаш още една година. Веднага си дадох сметка колко глупаво звучи това, което казвам, но в момента не можех да измисля нищо друго, в крайна сметка най-важен бе смисълът на онова, което му казвах. Толкова много разговори по телефона съм водила, и то какви ли не, с какви ли не абсурдни ситуации съм се справяла, но като че ли сега обичайната ми храброст сякаш се поразколеба, аз също се почувствах объркана и ми се стори, че и аз се нуждая от някой, който да ме изслуша и да ми каже някоя мила дума. Минаха няколко секунди, той не отвърна, бързо се съвзех, сега вече знаех какво трябва да кажа, да, явно трябваше да му обясня за микроперспективите. В живота има много видове перспективи, има така наречените дългосрочни перспективи, тях всички ги смятат за най-важни, а пък микроперспективите, както ги наричам аз, микроперспективите може и да са незначителни, съгласна съм, но след като всичко на тоя свят е относително, след като природата допуска съществуването както на орлите, така и на мравките, защо пък тогава, питам аз, защо пък тогава да не можем и ние като мравките да живеем с микроперспективи. Да, да, именно с микроперспективи, настоявах аз, а на него дефиницията ми му се видя забавна и попита добре де, какво представляват тези микроперспективи, пък аз се впуснах в най-подробни обяснения: микроперспективата е вид модус вивенди, нали разбирате, това е, така да се каже, начин да съсредоточаваме вниманието си, цялото си внимание върху някоя дреболия от живота и всекидневието, и то по такъв начин, сякаш тази дреболия е най-важното нещо на света, а всичко останало е относително; е, разбира се, това трябва да се прави с ирония и да не се забравя, че тази дреболия не е най-важното нещо на света и че всъщност всичко е относително. Много полезно е човек да си прави списъци, да си води бележки, като си определя железен график, който да не нарушава. Микроперспективата е конкретен начин да се улавяш за конкретни неща.
         Стори ми се, че не е твърде убеден, ала целта ми не беше да го убеждавам в каквото и да е. Съвсем ясно си давах сметка, че едва ли му откривам тайната на философския камък, и все пак дори само фактът, че слушаше как някой проявява интерес към проблемите му, сигурно беше в негова полза. Толкова бяха възможностите ми. Попита ме дали може да ми позвъни вкъщи. Съжалявам, но нямам телефон. А тук? Разбира се, винаги, когато пожелае, но не, утре за съжаление не, о, да, разбира се, че може да остави да ми предадат някакво съобщение, на всяка цена трябва да се обади, тук на моето място ще бъде един мой приятел и той ще ми предаде съобщението ви, ще се радвам да науча каква микроперспектива сте си избрали за деня.
         Каза ми вежливо „дочуване“ с такъв тон, сякаш ми се извинява за нещо. Неусетно се бе свечерило, понякога тия разговори изискват страхотно съсредоточаване. През прозореца видях Гъливер, пресичаше улицата, идваше да ме смени, него можеш да го забележиш и от върха на небостъргач, не случайно му викаме Гъливер. Събрах си нещата и се приготвих за тръгване. Едва тогава си погледнах часовника и установих, че е вече десет без десет, по дяволите, бях обещала на Пако, че точно в девет ще съм си вкъщи, а сега вече колкото и да бързах, нямаше да успея преди девет и половина. Общественият транспорт и без това е ужасен, та можех да си представя какво ще е на петнадесети август. Може би беше по-добре да се прибера пеш. Минах покрай Гъливер като хала, без да му дам време дори да ми каже здрасти, той ми извика шеговито, пък аз от стълбите му отвърнах, че имам среща и много го моля следващия път да дойде навреме, оставям му вентилатора, макар че не го заслужава. Сякаш нарочно, щом излязох от вратата, видях, че иззад ъгъла си показва тридесет и две, е, нямаше да ме докара съвсем до вкъщи, но поне щеше да ми спести голяма част от пътя, спуснах се след него и със сетни сили го хванах, автобусът беше съвсем празен, като си помислиш колко пълен е обикновено, просто не може да не ти направи впечатление, че няма хора. Шофьорът караше страшно бавно, та ми се прищя да му кажа нещо, но го оставих на мира, видът му беше един такъв отчаян, очите му изгаснали. Какво пък, ако Пако се изнерви, толкова по-зле за него, какво сега, да литна ли. Слязох на спирката при големите магазини цялата плувнала в пот и ужасно задъхана. Пъхнах ключа в ключалката, като внимавах да не вдигам много шум. Къщата беше тъмна и смълчана, усетих го много силно, може би защото си помислих за нещо неприятно и почувствах как ме обзема униние. Пако, Пако, аз съм, върнах се. Усетих, че в един миг съвсем се отчайвам. Пако, Пако, промълвих отново, без да искам. Понякога тишината е нещо ужасно. Знам какво щеше да ми се прииска да му кажа, ако беше тук: Пако, моля ти се, извини ме, не съм виновна, трябваше да водя един безкраен разговор, пък и днес автобусите се движат нарядко, петнадесети август е. Отидох да затворя вратата на балкона, който гледа към задния двор, в градината има комари, а те, щом видят светлина, и нахлуват в къщата на рояци. Сетих се, че в хладилника са останали една кутия черен хайвер и една кутия гъши пастет, и ми се стори, че е дошъл моментът да го отворя, пък и да си отпуша една бутилка мозелско вино. Подредих покривчиците и сложих на масата една червена свещ. Мебелите в кухнята ми са от светло дърво, така че като запалих свещта, обстановката стана доста уютна. Докато вършех всичко това, още веднъж промълвих едва чуто: Пако. Ударих с лъжичката по една чаша, дзън, после още веднъж по-силно, дзън, и звукът запърха из цялата къща. После ненадейно ме осени една идея. Срещу моята чиния сложих още една покривчица, и още една чиния, прибори и чаша. Напълних и двете чаши, отидох в банята да се пооправя. Ами ако наистина се върне? Понякога действителността е по-невероятна от въображението. Ще се звънне два пъти късо, както звъни той, а аз ще отворя вратата със съучастнически вид: сложила съм два прибора, ще му кажа, и аз не знам защо, но те чаках. Кой знае каква физиономия ще направи.

---

¹ В италианския език много причастия завършват с наставка „-андо“: собственото име „Андрей“ е омоним на „бих отишъл“. - Б. пр.