Един ден през есента на 2010 година
Мануел Вилас отвори компютъра и разбра
за смъртта на испанския поет Мигел Анхел Веласко,
настъпила в Палма де Майорка.
Вилас не познаваше Веласко,
но го заболя тази смърт,
бяха на една и съща възраст.
Така че започна да търси като обезумял
данни за смъртта на Веласко.
Страхуваше се да не се е самоубил.
Вилас имаше доста книги на Веласко вкъщи.
Не почувства никаква нужда да прочете отново онези книги.
Позвъни няколко пъти и успя да намери
телефонния номерна майката на Веласко.
Не се осмели да я потърси, но си пофантазира
възможни разговори с майката на Веласко.
Представи си една достойна жена и с привлекателна зрялост.
Представи си Дева Мария и помисли за Веласко
като за нейния страдающ син, самия Исус Христос.
Вилас се размисли върху литературната слава на Веласко като поет.
Видя, че беше възможно Вилас и Веласко
да имат същата слава.
Ако бяха ходили в едно и също училище,
можеше да са седели заедно,
поради азбучната близост на техните презимена.
Всичко е било близост между Вилас и Веласко,
помисли си Вилас.
Били са заедно на куп снимки, изобрети Вилас.
Заедно в пътувания на двадесет години, измисли Вилас.
Заедно на фиести и през безсмъртни нощи, изобрети отново.
Вилас, най-накрая, помисли за испанската средна класа
от шестдесетте години, която даде поети
за горивото на демокрацията, която идваше.
Международната средна класа, с мистериозни съдби
за нейните вкочанени деца насред бурята.
Вилас разпечата една снимка на Мигел Анхел Веласко.
Мистерии на расата.
Мистерии на универсалната средна класа.
Испанска демокрация, средна класа и поезия.
Момчетиите умират.
Като цяло, хората умират.
Казват онези, които се връщат, че са яздили
в голяма въртележка.
В една руска планина.
Има те и вече те няма никога повече.
Но в душата си,трябва да си спомниш, скъпи Вилас,
че светът е карал хиляди години, съществувайки без теб
и без Веласко.
Можете да си отидете и двамата спокойно,
изпълнили сте срока.
Животът ви дава позволение и сладка целувка
на сбогуване.
върни се | съдържание | продължи
|