(Коледа на 2006)
Смесвам живи и мъртви по тези дати. Смесвам скъп афтършейв с одеколон дори още по-скъп по тези дати. Мисля за тридесетте милиона евро, които съм припечелил тази година, и се смея, и се наслаждавам, мислейки си за испанските вдовици с доход от 400 евро месечно. Представям си ги, хапващи халва от веригата Ероски и голям смях ми изгаря белите дробове с белия газ на щастието. Бъдни вечер прекарвам в апартамент в Манхатън от триста осемдесет и девет квадратни метра, без да се броят терасите, енигматичните тераси под безразличната луна. Давам празненство за изискани евреи и говорим за Фокнър и за Данте. После хвърлям един от онези евреи през прозореца от 90-ия етаж. Новогодишната нощ прекарвам в апартамента Кастеляна на бившия Хилтън в Хавана и бъбря с Фидел за Камило Сиенфуегос и за Ернесто – свещените покойници, които разочарованието никога няма да докосне, – революционни подноси, пълни с тропически плодове, с високи прозорци срещу морето и дълга носталгия по Че, който игра в този апартамент на 22-рия етаж на шах с байроновска усмивка. Разговарям малко с Бенедикт ХVІ от Хавана и го питам за края на света, и той се смее, познава моите шеги. „Идва в момента“, ми казва Бени, „вечният живот ти е осигурен, не се грижи“, добавя. Дълги, тайни коридори на Ватикана с Бог в дъното, в тъжната чернота на пурпурните спални. Нощта на влъхвите прекарвам в Париж в апартамента „Шопен“ на Риц. Още остава нещо негово тук, някоя вкаменена бактерия от неговата също фосилизирана туберкулоза. Нищо от Испания никога по тези дати, което ме потиска. Макар да разговарям с Краля на Испания в деня на Новата година. „Трябва да се короноваш император, както направи прелюбимият ни Хирохито, колкото може по-скоро, тези хора не заслужават друго нещо“. Боли ме, че не мога вече да говоря със Сталин, колко скърбя за него. Не понасям скуката на света. Тези са ужасни дати. Впрочем вече няма нищо върху земята. Има само магистрали, полицаи и светофари. Милиони светофари в червено. Светофари, произведени в индустриални полигони по околовръстните шосета около Мюнхен, Мадрид, Москва, Манчестър и Милано. Няма друго освен светофари, вече милиони години очакваме да сменят цвета. Има само домакински електроуреди и наемници и китайци и железарии и празни гуми, без въздух вътре, гуми, слезли от още по-пустите облаци, облаци без течности, облаци, пълни с гореща смет, която дойде от земята. Никаква революция пред погледа. Никоя социална класа, опитваща се да излезе от мръсотията. Тази огромна мръсотия. Няма разстрели на тирани. Дори няма тирани. Няма насилвания на невръстните дъщери на невротичните кралици. Има президенти на общност от жители. Това универсално отегчение. Хората навършват четиридесет години и после петдесет. И после умират и е като да не са били живи никога. Богати и бедни, живи и мъртви. Злото ми загрява черния дроб.
върни се | съдържание | продължи
|