На Камило Хосе Села

Уморен от думи (и също от мълчания).
Уморен от очевидности (и също от потайности).
Хоризонтът ти е далече и в него всяко живо
зърно, всеки миг, чувствителен към разстояния.

Колко си добре, Господи, около всяко село!
Ти, колко си добре!, и колко съм добре аз!, ако един следобед
ни събира с червена пясъчна растителност и сини пъпки,
и волски впряг, и лаещо куче, и някоя птица!
Колко добре се прекарва, Господи, с полските ширини
и действени цветове, накъдряни леко!
Колко добре се прекарва, Господи, и колко малко липсва!
(Къщите, тъй залепени за земята, и отдаването, тъй висше.)

Уморен да бъда друг (навярно да бъда аз самият),
ще се отдам на нещата, към които не се стреми никой,
за да се забрави с тях, свободен от други господства.
Само твоя, Господи, действителността на света
(и живата дума, която се приближава и смалява
излишъка си от съзнание, за да бъде нещо твое).

Уморен от уроци (и от въображаемости),
искам да вървя по трасето на влака - сред пейзажа,
противопоставящ се на живописните места - като се отдалечава
от селото без повече блага освен небето си и силата му.
Там съм раснал през години на потайно изоставяне,
които бяха корените на звучащ клонак.
И там Ти се оставяше на най-добрата своя бедност.

върни се | съдържание | продължи