Надменна жрица, египетска фибула
с бездънни изумруди. Изящна,
източена, богомолката
обагря в зелено за миг всичко наоколо си.

Изпитвам страх,
когато издига във въздуха разчленените си
израстъци - виж, очаквам твоето пристигане - и обгръща
мъжкарят - никой не те е обичал така, затвори
очи, остави се
да умреш изгърчен в тялото ми - и го поглъща,
прегръщайки го дотам…
                    Целувката на Роден. Докато,
любов моя, я оплодотворява.

Междувременно през устата на пророчицата, обич, обич,
изчезва главата.
                    И все още,
с тръпнещо търбухче,
продължава да осеменява - но кажи
нещо, говори ми - крайниците му са
последователно разкъсвани и -
замълчи, замълчи, обичам те - той, изяден.
                                                   Разложен -
не стига, свършва, приключва - сред възбунени
стомашни сокове. Всеобхватна любов.

Нека е прегръдката ти същата. Нека е такава нежността ми.

върни се | съдържание | продължи