За да те забравя, поканвам в стихотворението вечерящите сами на моята сетна
вечеря с тебе и пред тях, сам, се преструвам да съм ту предателят, ту любимият
ученик от онази другата, рисувана от Леонардо.

За да те забравя, призовавам в стихотворението главата ти на рамото ми
обезглавена и наточената коса или полумесец
в кристализиралото око на моя калейдоскоп.

За да те забравя, слушам в стихотворението мълчанията ти и се отваря,
и се затваря,
и се отваря като плътоядна роза жаждащото стихотворението, ако се плаши
от писания език в друга уста.

За да те забравя, в стихотворението пазя твоя спомен с дирята,
оставяна от самолетите
не толкова в небето на свечеряването,
а в зениците на африканското дете, което ги гледа.

За да те забравя, събуждам от стихотворението върховете, които видяхме,
пръстените им от мъгла, утрините в долини, където слънцето се вестеше с най-чистия
лъч на Фра Анджелико.

За да те забравя, заоблачавам
и навалявам стихотворението с миглите ти, съвършенството
на ъгъла, най-смущаващата сянка на голото ти готическо тяло.

За да те забравя, в стихотворението възкресявам дни, подобни на паднали чаршафи
връз леглото като крила, цитрусов цвят, крила… или безсънни
екрани
на летни кина с мимолетни звезди и, устремно, едно желание.

И стремително едно желание,
за да те отдалечи от стихотворението,
се качвам на дълги влакове, които не пътуват и внезапно -
въпреки това - спират. Ненадейно
се забавят при скоростта на светлината и забравата ми
и аз се разбиваме в самото запотено стъкло на сън.

За да те забравя, впръсквам в стихотворението ладанова вода
и се сресвам с цветни моливи Алпино, и обувам странните
обувки на дядо ми и, горделив,
обличам тъмното сватбено сако на баща ми.

В стихотворението, за да те забравя,
разбивам белтъци на сняг и оставям къделите им като следа,
като следи, които да те водят
от меланхоличния леопард на есента да изгълташ
това заклинание:
                    за да, запомни го, стихотворение, ме забравя.

върни се | съдържание | продължи