Тежко му беше. Само шумовете да вземе човек, пак си е тежко. Защото там, където беше израснал, най-много да проскрибуца веригата на колело или да измучи някое добиче и след това – тишина.
         Тежко му беше, че не успя да запомни нито имената на улиците, по които другите се движеха свойски, нито автобусите. Когато някой от университетската група кажеше, че ще го чака на улица „Лайош”, например, и изброеше три числа – с кое превозно средство се стига дотам, той часове се ровеше по картата – как всъщност да се добере до мястото?
         Тежко му беше и за да не му е дотам, след часовете отскачаше до бистрото на „Каринти“. Малък шприц, малка ракия. Така минаваха ден след ден. Там изливаше притесненията си, а след бистрото крачеше из Будапеща като същински кореняк. В такъв приповдигнат момент се запозна и с жената, която в крайна сметка му стана съпруга, тъй като изпитваше симпатия към провинциалистите, беше чула, че са свестни, понеже за тях семейството е на първо място, не хукват да се развеждат след първата караница, както столичани. Провинциалистчето оправда очакванията. Не щеше да се развежда, остана в университета, вярно в агротехниката, което все пак не е факултета по архитектура, ама си е факултет, стана асистент и така нататък. От Университета му помогнаха да купи панелка в Ержебет, което накара мъжа да се почувства много горд, ала жена му смяташе, че това е само първата стъпка, за да могат после да се преместят другаде. Мъжът си вършеше работата, каквото трябва, младият му организъм нощем успяваше да преработи алкохола, защити докторска. Десет години по-късно, децата вече се бяха родили, малкият стана на шест, големият на осем, мъжът вече не успяваше да преработи всичко до заранта, когато се събуждаше, сърцето му продължаваше да се бори с шлаката от предишния ден. Остарявам – помисли си мъжът, но не обърна внимание, че и количествата се бяха променили. Сред преподавателите и студентите вече се знаеше, че не си взема редовно часовете, ама и да ги вземеше, за какво ли, а веднъж накарал цялата група да отиде при него в ижакската винарна на Белградската крайбрежна. И както знаем, светът – както асистентът по истмат цитира един от класиците – е закономерен и нещата произтичат едно от друго, причина и следствие, такива ми ти разни... Тъкмо по него време правеха съкращения, защото колкото и да кърши ректорът и ръце, и крака, правителството не отпусна и петак отгоре. Чиновниците удряли по масата – така се разправяше – да се изгонят онези, които не си вземат редовно часовете, защото и те – става въпрос за членовете на правителството – също чули едно-друго, как някои провеждат часове по основи на алкохолизма в ижакската винарна вместо да учат за машини. Беше убеден, че властта го е нарочила, когато по нареждане на ректора шефът на катедрата му каза, недей да ми се обиждаш, обаче наистина се налага да се разделим с теб.
         Мъжът отиде първо в бистрото и продължи да си пие шприца с още по-голям хъс. Да му се не видял и курвенският живот. Към единайсет се отправи за вкъщи, както винаги, закандилка се към последния рейс. Познаваше шофьорите, поразмениха някоя-друга дума, как са го изхвърлили. Тежък е животът – рече автобусният шофьор, и на тях искали да им орежат нещо от премиите. Мъжът не разбра точно какво.
         Нямаше още полунощ, когато се опита да налучка ключалката на вратата на панелното жилище. Тия секретни брави грешка нямат, човек не може да напъха в тях дори и оригиналния ключ. Ама че град, човек да живее зад бронирани врати. Двете деца бяха още будни. Откак са пораснали, не можеш да ги натикаш по леглата, ама и жена му обича да има някой край нея, след като мъжът й го няма. Децата винаги наблюдаваха с отврата прибирането на баща си. Не си мислеха за него: горкият ни баща, колко ли му е тежко тук, в столицата, горкият ни баща, трябва да се пребори с този шум, с градския транспорт и с бездомността си. Мислеха си, че е пълен боклук, който ходи до тоалетната пиян по нощите, рита нещо в тъмното и опикава мивката. Мислеха си, че го прави, понеже си представя как пикае на двора, сякаш си е на село. И че тук място за него няма, понеже не знае как да употребява града.
         Когато мъжът се прибра, смяташе да каже на жена си, че вече няма да ги има и парите, дето му оставаха след като си приспадне пиенето, защото засега край. Ала още преди да почне, жена му каза, че иска да му съобщи нещо важно. Най-напред спомена за мъжа, с когото се запознала в кметството, където работи като инженер озеленител, та този мъж доставял цветя от някакво близко стопанство. Който обича цветята, няма как да е лош човек – промърмори мъжът и натъпка в устата си някакъв мазен салам. Жената продължи: този мъж я обикнал, тя също обикнала мъжа. Много бил свестен, казал й, че отскоро е разведен, защото не можел да си представи, че до края на живота си трябва да гледа физиономията на жена си, ала нея, сиреч озеленителката от кметството, нея би я гледал до края на живота си. И че щели да заминат за една седмица, тази есен е много подходяща за едно ластминит пътуване до Крит, а през това време мъжът да се изнесе, понеже не ще да живее повече с него.
         Заради алкохола мъжът не разбра веднага за какво става въпрос и как е бил изтрит от досегашния си живот с едно евтино пътуване до Крит. Чак на другия ден. Разбира се, не се изнесе, та се наложи по-късно, след пътуването до Крит, насила. И тогава мъжът в гнева си, чийто обект бяха не само жена му и любовникът й, а и двете деца, каза че плюе на всичко и се връща при майка си на село.
         В селото се говореше, че се е върнал със същия сак от изкуствена кожа, с който заминал оттам през 1972. Според някои, той бил пълен с банкноти от пет и десет хиляди. Подобно твърдение се опровергаваше от факта, че няколко седмици по-късно предложи за продан в кръчмата малкия трактор на майка си, като предложил да му бъде изплатен в ракии. Предлагаше и други неща. Инструменти, фураж, който беше намерил в сайванта, дрехи. Когато всичко свърши, се зае да си търси работа. Отиде при един шведски инвеститор, който наемаше наоколо земи и искаше да развие биопроизводство, за да му се предложи за работна ръка, доста смачкана впрочем от алкохола. Каза, че е доктор, че университета, инженер, и че много разбира от механика. Шведът – който впрочем не беше швед, а унгарец от Будапеща, назначен за управител от шведа, но в селото всички му викаха „швед“ – та той го попита дали познава лозарската ножица като най-прост механизъм. Мъжът се разсмя, ама разбира се. Това е работата, която може да му предложи, да реже лозите в биостопанството, редом с останалите общи работници.
         Мъжът попадна сред работниците. Започваха в седем с ракия. Мъжът не пропускаше да изтъкне, че той всъщност е от Будапеща и е доктор. Работниците му се надсмиваха, какъв доктор, да не е вълшебният доктор, и ще ги излекува ли, когато се разболеят. Смееха му се, но му помагаха, когато изостанеше, понеже мъжът не умееше да работи като тях, дето цял живот това бяха правили.
         Така селският доктор започваше деня си в кръчмата и там го и свършваше, представа нямам кога биха могли да го навестят децата му. Които, разбира се, въобще и не искаха да го навестяват. Селяните приказваха: що за човек е такъв, дето чак и децата му, да не би да е някой престъпник, да е претрепал дечицата си, та затова да го мразят. А жената, която му беше майка, попитаха ли я съседите как издържа, казваше, все пак ми е син, ужасно е, да, ама майката си е майка, както и синът си остава син. И не казваше, че всичко си е заслужил, а плачеше, плака и в онази ноемврийска утрин, когато намериха мъжа по пътя между кръчмата и дома, но все пак по-близо до дома, вече студен като плочите на тротоара.