„ето ти един говорещ
без език, без уста
препускащ безспир
безрък и без крака“
Мевляна

I

блата са всички любови в мене
сушени рози и птичи животи
вдуха мама в живота ми

II

мислиш, че нямаш прошка за себе си
след преживяното.
а отхлабва ръцете ти времето
така преплуваш реките на болката
и докато любовта ти прохожда отново
повтаряш си думи, останали неизречени

III

небе, с лице над ливадите виснало.
сред израснали клони си
с рамене тъй близо до дърветата

IV

препуснаха конете на неизвестното
с вятър- огнена топка в гривите
и се изгубиха в сенките

целувките ти - тъга по русия крайчец на устните
тревогата ти - статуя, излята от ръцете им
наливаше сърцето ти, с неизлята кръв набъбваше

V

черни магьосници потулиха ръкописа
неосветлен остана таванът на света –

тихи влакове ще минат през планините
след кого е тази самота, стаена в купетата?