Получавал ли си някога писмо от тишината?
Облакът, надничащ през прозореца
докосвал ли е твоите бузи
с дъх на съкровеност и мечти?
Прехвръквала ли е копринена пеперуда
през тънките процепи на границите
с танц, почващ в този град на сбогуванията
и най-замайващите срещи?
Вътре в мен - детелина задъхана, влюбена
естествено за теб щях да напиша
участта си душевна -
с магията от досега и вдишването
на целувките, отеменужили нощта.
Жител на безизходен град си ти
Шейх на Тъжните Детства.
Би ли яхнал немирните криле на историята,
би ли полетял с мен?
Когато минаретата и камбаните на утрото
разговаряха помежду си на езика,
който маминият Аллах не знаеше
ти каза: Нашето време е бъдещо!
И мечтаейки за далечната ни среща
угасването на ранените нощи чаках
звездите укорявах и исках
да настъпи по-скоро нашето време.
И докато гласът ти обвива тялото ми с воален блян
сънят изпреварва края на приказката
един лъч пронизва страстта ни:
във водата, огледало на благостта на майките
със съжалението на бившите войници
далеч, много далеч в нашето време
двамата с теб в целувка ще се слеем
в мъглата на душите ни -
копринени хоризанти.
|