Не мога нищо точно да разкажа
а и разказът е илюзорност.
Житейският срок на ридаещото време -
гора на реалното - безмилостна, дива.
Тъй болезнено дълбоко прониква словото, че
през процепите на рани-разломи от векове
миризмата на изгнили дневници подушвам
и непознати ми видове срам създавам
от пепелта, чрез която ме има
Аз съм по малко и другите -
тези други по малко и аз -
голо клонче в усоя
вик въздив
в безмерно дългата нощ
Лицето на мама се гърчеше
баща ми - силно със свойта безпомощност дете
ами аз, какво бях аз, а братята ми?
Нима не виждаха крехкостта на телцето ми?
Жива бях смазана
За да освободя духа си от това странно насилие
и поне един любим да чуе моя глас
в огнена тетрадка врязах думите,
които желанията ми шепнеха
Творците на думи защо ли не знаят
какви животи се застрелват в къщите
сътворените понятия немеят
пред стенанията на смазаните девойчета
в писаното-неразбории от букви
една мечта се прокрадваше - за заминаването
не можеше да няма друга страна
друга страна отвъд това тук
отвъд човека
Повяхващото вкъщи момиче-розичка
се боеше все пак от самотата
затова приканваше мечтите си призори
лъчите утринни по въздишката й кацаха
Проклинати бяха тези тетрадки-изповеди
за да не се обърне с главата надолу улицата.
Има място за всеки живота, минава
дращейки по самотата на всички ни.
Гласните ми струни никога не трепнаха
с никоя от заучените безсмислени думи,
С несъществуващи думи беше написана
тайната история на тъжните момичета.
|