Христо Стоев

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на автора

 

КАНТОВОТО ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА "МАТЕРИАЛНИЯ"
("ЕМПИРИЧНИЯ") ИДЕАЛИЗЪМ

 

Христо Стоев

 

 

      Кант разграничава най-общо два вида идеализъм - трансцендентален (формален) и емпиричен (материален) (вж 1, с.411, с.510). Вторият се дели отново на два вида - проблематически и догматически, като ключови фигури за тях Кант сочи съответно Декарт и Бъркли (1, с.296). Както е добре известно, Кант идентифицира собствената си философска позиция с трансценденталния идеализъм.

 

 

      1. Що е трансцендентален идеализъм?

 

      Трансценденталният идеализъм, който се застъпва от Кант, се характеризира с твърдението за идеалността на пространството и времето в качеството им на априорни форми на нашия сетивен наглед. Той, твърди Кант, намира своето пряко доказателство в "Трансценденталната естетика" и заедно с това косвено доказателство в "Антиномията на чистия разум" на първата Критика (вж 1, с.520).
      В какво се състои по-точно тезата за трансценденталната идеалност на пространството и времето? - Съгласно нея пространството и времето не са реални "неща" или "емпирични предмети", нито пък отношения (т.е. релации) между такива предмети, а априорни форми на сетивния наглед, единствено съобразно с които форми възприемащият би могъл изобщо да има нещо в нагледа си и респективно в опита си. Изразено чисто негативно, тезата за идеалността твърди, че пространството и времето "не са нищо", "ако се абстрахираме от субективните условия на сетивния наглед" (1, с.114, с.108). Тук наред с всичко трябва да се подчертае, че Кант използва термина "субективно" не в смисъл на това, което отличава един емпиричен субект от друг, а точно обратното - на това, което е характеристика за всеки едни субект на познание изобщо, доколкото той се явява "крайно мислещо същество" (вж 1, с.127).
      Тезата за трансценденталната идеалност на пространството и времето като априорни форми на нашия сетивен наглед води непосредствено след себе си тезата за идеалността на всички предмети на нашия наглед. Тя се изразява в следното: Всички неща, които могат да станат предмети на нашия сетивен наглед (и респективно на нашия опит), трябва да се разглеждат като "явления", а не като "неща сами по себе си". В качеството им на явления те биха могли да се окачествят дори като "представи в нас", или "модификации на духа принадлежащи на вътрешното сетиво" (вж 1, с.173). Подобни формулировки на Кант предимно от първото издание на "Критика на чистия разум" обаче биха могли да ни въведат в заблуждение относно природата на трансценденталния идеализъм, при което ние да се опитаме да го подведем под удобната и стандартна рубрика "субективен идеализъм". За да предотвратим подобна несъобразност е нужно да си дадем сметка за двусмислеността, която биха могли да съдържат в себе си изразите "в нас", респективно "вън от нас". Въпросната двусмисленост се състои в това, че те биха могли да бъдат разбирани както в трансцендентален, така и в емпиричен план. Тя може да бъде изразена по най-явен начин по отношение на предметите на външните сетива, т.е. именно тези, които съставляват същинският проблем на всеки един идеализъм. Именно относно тях (предметите на външните сетива) Кант твърди, че те са "в нас" в трансцендентален смисъл, като същевременно в емпиричен смисъл те са "вън от нас". В трансцендентален смисъл те са идеални, а в емпиричен смисъл те са реални. Ако бихме искали да продължим изброяването в същата посока, бихме могли също така да кажем: в трансцендентален смисъл те са "представи", докато в емпиричен смисъл те са "неща". Тези твърдения не означават нищо повече от това, че съгласно Кант трансценденталният идеализъм представлява същевременно емпиричен реализъм (вж 1, с.411 сл.)1.
      Но какво все пак собствено трябва да се разбира под разграничението, че в емпиричен смисъл предметите на външните сетива са вън от мен, докато в трансцендентален смисъл те са в мен? Това твърдение означава по-конкретно следното - доколкото аз самият съм емпиричен субект, аз възприемам непосредствено вън от мен в пространството емпирични предмети. Обаче доколкото самото пространство в трансцендентален смисъл е априорна форма на моя сетивен наглед, то всички предмети в това пространство следва да се разглеждат като представи в мен, т.е. модификации на моята сетивност. С това се казва, че в емпиричен смисъл нещо да е вън от мен означава, че то е вън от мен в пространствен план. Както се изразява Алисън "от емпирична гледна точка външен обект е този, който е разположен в пространството, на определено разстояние от мен и от други обекти" (2, с.169). Обаче от трансцендентална гледна самото пространство точка в качеството си на форма на нагледа се намира "само в мен" (вж 1, с.413), заедно с всичко, което е представено в него като пространствени обекти.
      Така става ясно как трансценденталният идеалист е същевременно емпиричен реалист. Тези две определения не само не си противоречат, а дори се предполагат едно друго. В противовес на това противоположната позиция спрямо тази на трансценденталния идеалист, е онази на трансценденталния реалист. Тя се състои именно в това, че пространството и времето се разглеждат "като нещо такова, което е дадено само по себе си (независимо от сетивността ни)" (1, с.410).
      След като разгледахме какво трябва да се разбира под "трансцендентален идеализъм", време е да обърнем вниманието си към т.нар. "материален" или "емпирически идеализъм", чието опровержение, предложено от Кант, е собствената цел на нашето изследване.

 

 

      2. Що е материален идеализъм?

 

      Както формулира самият Кант: "Идеализмът (разбирам материалния) е теорията, която обявява съществуването на предметите в пространството или само като съмнително и недоказуемо, или като погрешно или невъзможно" (1, с.296). Съответно на това материалния идеализъм се дели на два вида - проблематически (този на Декарт) и догматически (този на Бъркли)2.
      Проблематичестият идеализъм настоява единствено върху неспособността да се докаже въз основа на непосредствен опит съществуването на предмети в пространството, без при това да то да се отхвърля като невъзможно. Акцентът при него пада върху това, че ние нямаме въпросните предмети непосредствено в опита си, а сме принудени да заключаваме (т.е. движим се опосредствано) откъм действието (представите в нас) към неговата причина (външните предмети). Подобно заключение обаче винаги е несигурно, защото причината би могла да е повече от една. Кант определя този начин на мислене като "сериозен философски начин на мислене, а именно: да не си позволяваме съждение, преди да е било намерено достатъчно доказателство" (1, с.296).
      Догматическият идеализъм (по-силната, т.е. радикална теза) "обявява пространството, заедно с всички неща, на които то е присъщо като неотделимо условие, като нещо, което е само по себе си невъзможно, и обявява затова и нещата в пространството само като фантазии" (1, с.296). След като Кант е определил какво има предвид под догматически идеализъм, той прави едно на пръв поглед твърде странно изказване, като отбелязва, че въпросният идеализъм е "неизбежен", "когато пространството се разглежда като свойство, което трябва да принадлежи на нещата сами по себе си" (пак там). Това не означава нищо по-малко от това, че възгледът, който е характерен не само за ежедневното съзнание, но и за голяма част от естествоизпитателите и учените, а именно че пространството е свойство или отношение принадлежащо на нещата така както те са сами по себе си (възглед който Кант обозначава като "трансцендентален реализъм" (вж 1, с.410)), неизбежно консеквентно води до догматическия идеализъм на Бъркли. В този смисъл емпирическият идеалист според Кант се явява една логична и естествена метаморфоза на трансценденталния реалист. Това защото първият, приел пространството като характеристика на нещата сами по себе си, ще се намери за принуден да признае "от това гледище всички наши представи на сетивата като недостатъчни, за да се направи достоверна действителността на техните предмети" (1, с.411). Това последното именно защото пространството не се мисли като определение на нашата сетивност, а се изисква то да бъде определение (релация) на нещата сами по себе си, т.е. на тези неща, които по дефиниция не могат да бъдат непосредствено налични в нашето съзнание.
      В съгласие с изразеното дотук би могло да се каже, че трансценденталният реалист и емпирическият идеалист (ако си позволим да използваме една метафора от Платон) са две различни тела, които обаче всъщност са свързани в една обща глава. Тази обща "глава" се изразява в убеждението, че "външните" неща (= "неща в пространството") са предмети сами по себе си, които като такива трябва да се различат радикално от непосредствените предмети, които аз откривам в своето съзнание. От трансцендентална гледна точка може да се каже, че грешката на тази позиция се състои в отъждествяването на "външните неща" с "нещата в пространството". Съгласно Кант "външните неща" единствено и само в емпиричен смисъл са тъждествени с "нещата в пространството". За същинските "външни неща" в трансцендентален смисъл, т.е. за "нещата сами по себе си" ние не бихме могли да кажем, дали те изобщо притежават пространствени определения (вж 1, с.119 сл.).

 

 

      3. Опровержение на материалния идеализъм

 

      Прочутото Кантово "Опровержение на идеализма" се появява едва във второто преработено от самия Кант издание на "Критика на чистия разум" от 1787г. То представлява кратък текст, който е добавен непосредствено след текста на "Постулатите на емпиричното мислене изобщо" и който заедно с една "Обща бележка към системата на основните положения" (която е налице още в първото издание на Критиката) съставлява завършъкът на "Системата на всички основни положения на чистия разсъдък". Показателно е, че Кант поставя въпросното опровержение на идеализма в частта на Трансценденталната аналитика, а не в тази на Трансценденталната диалектика. За разлика от това, в първото издание на Критиката проблемите свързани с емпирическия идеализъм са тематизирани специално единствено в четвъртия паралогизъм на чистия разум, т.е. в "Трансценденталната диалектика"3.
      Целокупният текст на "Опровержението на идеализма" се състои от четири части - дефиниция и кратка типология на материалния идеализъм (която вече разгледахме), Теорема, Доказателство, и три Забележки към доказателството. Тук ще направим последователен анализ на Теоремата и Доказателството, като целта ни ще бъде да покажем тяхната вътрешната съгласуваност с принципите на Кантовия трансцендентален идеализъм.
      Текстът на теоремата от "Опровержението на идеализма" гласи: "Простото, но емпирично определено съзнание за собственото ми съществуване доказва съществуването на предметите в пространството извън мен" (1, с.297). Преди да преминем към доказателството на теоремата, което Кант предлага, е нужно да се концентрираме върху смисловите детайли в тази формулировка. В тази връзка на първо място трябва да се подчертае, че тук става въпрос за съзнанието (Веwusstsein) за собственото ми съществуване, а не за вътрешния ми наглед (Anschauung), и доколкото това съзнание е "емпирично определено", тук става въпрос за моя "вътрешен опит" (вж 1, с.298). На второ място следва да се подчертае, че тук става дума именно за "емпирично определеното" съзнание, следователно не и за "трансценденталната аперцепция", която според Кант наистина "дава" съществуването ми, но заедно с това обаче не го "определя" (bestimmen), за което се изисква и едно многообразно, което може да се даде само чрез нагледа (вж 1, с.206). Така че "емпирично определеното съзнание за собственото ми съществуване" от горната формулировка е тъждествено с моя "вътрешен опит", а наред с това то трябва строго да се различава както от вътрешния наглед, който е определение само на моята сетивност (вътрешно сетиво), така и от чисто формалното единство на самосъзнанието, т.е. от трансценденталната аперцепция.
      Доказателството на теоремата се състои в следното: емпиричното ми съществуване е определено във времето; определението във времето предпоставя нещо "постоянно" (Beharrliches) в изменението (Wechsel), а самото това "постоянно" от своя страна е възможно не просто чрез представата за нещо "извън мен", но и чрез самото такова нещо "извън мен". Следователно и самото съзнание за моето емпирично определено съществуване е възможно единствено чрез съществуването на "едно нещо вън от мен".
      Нека да се вгледаме в тази аргументация в детайли. На първо място трябва отново да се напомни във връзка с този мисловен ход, че тук не става дума за самосъзнанието изобщо, т.е. аперцепцията, която е възможна a priori и без всякаква нужда от "външни неща" или "външни нагледи", т.е. само чрез представата за синтезата на едно многообразно изобщо4. Напротив тук става въпрос за самосъзнанието ми в моето "емпирично определено" съществуване, като определено във времето. На второ място следва да се подчертае, че тук става дума за "нещо вън от мен" само в емпиричен смисъл, а именно доколкото то се намира в пространството. Обаче самото пространство е само априорна форма на моя наглед, и тези "неща вън от мен" в пространството, разгледани в трансцендентален смисъл, се намират вътре в мен като "модификации на моята сетивност". Тъкмо в това, както вече беше подчертано, се изразява единството на "емпиричен реализъм" и "трансцендентален идеализъм", с което Кант характеризира своята философия (вж 1, с.510 сл., с.416). В този смисъл категорично трябва да се отбележи, че "Опровержението на идеализма" се явява опровержение на "емпиричния" или така наречения от Кант "материален" идеализъм. Кьонигсбергският философ не случайно настоява, че този идеализъм е "неизбежен", ако ние поискаме да застанем на позицията на трансценденталния реалист и обявим пространството за свойство на нещата сами по себе си, "защото тогава то, заедно с всичко, на което то служи като условие, е нещо безсмислено" (1, с.296).
      И така, собствено опровержението на материалния идеализъм се състои именно в това, че Кант показва "вътрешния опит" ("емпиричното определено съзнание за собственото ми съществуване") за възможен само и единствено чрез "външния", т.е. "тук се доказва, че външният опит е собствено непосредствен" (1, с.298). Това, както видяхме, става чрез привличането на понятието за нещо "постоянно" (Beharrliches), което "постоянно" трябва да е налице в определенията по време (за да е възможно спрямо него времето като континуалност), което от своя страна става само чрез "външни нагледи". Както се изразява в тази връзка П.Бауманс в неговия Коментар към "Критика на чистия разум": "Ако постоянното не ми беше непосредствено дадено във външното възприятие и опит, тогава просто не бих могъл да забележа сменящите се представи "в мен"" (4, с.673). Това означава, че "постоянността" във външните емпирични предмети представлява коректив едва спрямо който е установим "потока" на представите във вътрешния наглед.
      Наред с всичко казано дотук трябва обаче веднага да се добави, че самата тази "постоянност" (Beharrlichkeit) "не е почерпена от външния опит" (nicht aus ausserer Erfahrung geschopft) (вж В 278)5, а "се предпоставя a priori като необходимо условие на всяко определение по време" (1, с.299). Т.е. основанието за тази "постоянност" не може да се съдържа собствено във "външните нагледи".
      Парадоксално за естественото съзнание, но в това Кантово "опровержение на идеализма", се оказва, че това което прави "външния опит" същински "непосредствен" и му дава предимство пред вътрешния, се корени в крайна сметка в спонтанността на разсъдъка, а не в самите "външни нагледи". Ето защо с определеност може да се твърди, че самите външни нагледи като такива нямат приоритет над вътрешните, за приоритет може да се говори едва за външния опит над вътрешния. Това е така, защото "материята", разбирана като схема на категорията субстанция и обозначаваща "постоянното" в нагледа, може да се приложи само и единствено върху външни нагледи. Това всъщност важи и за останалите категории; "за да разберем възможността на нещата въз основа на категориите, и значи, за да посочим обективната реалност на тези последните, се нуждаем не просто от нагледи, а нещо повече - винаги от външни нагледи" (1, с.307). Това означава, че самата тази "постоянност" във времевия поток, която прави възможно и "емпиричното съзнание за моето собствено съществуване" (т.е. "вътрешния ми опит") опосредствано през външния ми опит, има произхода си a priori в спонтанността на категориите. Тя, както вече споменахме, е осъществима само и единствено в отношение към външни нагледи, т.е. нагледи в пространството. Казаното дотук обяснява защо Кант счита, че "емпиричната психология" е невъзможна като наука според априорни принципи (вж 1, с.421); това, защото при "учението за душата като физиология на вътрешното сетиво" собствено категориите са неприложими, и в нея ("душата") "всичко е в непрекъснато течение" (вж 1, с.422).
      В ръкописното наследство на Кант, а именно в "Рефлексиите по метафизика" може да се намери и един разгърнат аргумент в полза на набелязаното предимство на външните нагледи като собственото поле на приложение на категориите, т.е в полза на това, че външните нагледи са собствено пригодни за "опит" в сравнение с вътрешните. (Терминът "опит" (Erfahrung) тук е взет в същинския смисъл на думата, като систематично цяло стоящо под категории. Вътрешният "опит" за разлика от това може да се нарече "опит" едва опосредствано чрез външния.) Въпросният аргумент може да се открие в три отделни рефлексии в том XVIII на академичното издание на съчиненията на Кант, които носят съответно следните заглавия "Срещу материалния идеализъм" (5, с.306) "Против идеализма" (5, с.312) и отново "Против идеализма" (5, с.613). Той се изразява в следното: сукцесията на явленията във времето като форма на вътрешния наглед е необратима (еднопосочна). Обаче когато ни е дадено нещо постоянно във външния наглед, тогава ние сме в състояние да осъществяваме апрехензията на неговото многообразно в противоположни посоки, независимо от началната точка. Както се изразява самият Кант: "Доколкото сукцесията може да се осъществява не само напред от A към B, а също (стига само да поискам) в обратна посока от B към A, то е необходимо, че А трае. Представите на сетивата A и B следователно трябва да имат и едно различно основание от това във вътрешното сетиво, т.е. в някое друго сетиво, а това означава във външните сетива; следователно трябва да има предмети и на външните сетива" (5, с.614). Този аргумент всъщност се базира на характеристиката на пространството като формален наглед, при което частите му са дадени "едновременно", а не "последователно" за разлика от времето (вж 1, с.415). В този смисъл пространството съставлява "агрегат", а не редица (вж 1, с.451) и притежавайки характера на съ-съществуване (ко-екзистентност), то е пригодно за представяне на нещо "постоянно" в себе си. Ето защо при него сукцесията в апрехендиращата синтезата на многообразното е обратима.
      Тези твърдения на Кант обаче не би трябвало да ни подведат да мислим, че самото "постоянно" е дадено като такова в ко-екзистентността на външните нагледи в пространството. Напротив, както вече видяхме, "постоянното" има трансцендентален произход, доколкото то е резултат от приложението на категориите върху външните нагледи. Това че външните нагледи са собствено пригодни за приложение на категориите, не би трябвало да ни доведе дотам, че да твърдим някакъв техен приоритет пред вътрешните. Приоритет притежава само външния опит спрямо вътрешния, който разбира се е "опит" (Erfahrung) (т.е. синтетично цяло) чрез това, че в него са реализирани категориите.

 

      В заключение на анализа на "Опровержението" може да се обобщи, че за Кант вътрешният опит е възможен опосредствано само чрез външния и той дори не може да се нарича "опит" в собствения смисъл на думата, доколкото към него са неприложими категориите, тъй като в него не може да се открие нищо "постоянно", което би могло "да служи като корелат на определението по време" (1, с.298). Това означава, че аз бих могъл да имам някакво емпирично знание за себе си едва опосредствано и благодарение на знанието, което аз имам за "моя" свят6 така, както той е даден в моя опит. Моят "свят", така както съм го познал в спонтанността на моите познавателни способности, се явява постоянният корелат, въз основа на който мога да определя своето емпирично съществуване, чрез който мога да дам определеност на съществуването си като "емпирично същество", т.е. така както като "явление" съм си "даден" сам на себе си. Разбира се, съзнанието за собственото ми съществуване е дадено a priori в трансценденталната аперцепция независимо от всякакъв "опит" (вж 1, с.206). Но с това самото моето съществуване по никакъв начин още не е "определено", т.е. то е съвсем празно откъм съдържание, тъй като то важи само като пред-зададеното формално единство, което би гарантирало съвместимостта на многообразното съдържание в един "опит", т.е. в един "свят". За да се "определи" моето съществуване, за това е нужно да "определя" "многообразното" като съдържание, което многообразно обаче може да бъде дадено единствено в сетивния наглед. А доколкото това многообразно е дадено винаги във времето като негова форма, т.е. в един постоянен "поток" (Fluss)7, то на него може да се придаде връзка и разбираема последователност единствено в отношение към нещо "постоянно" като корелат на непрекъснатата смяна на определенията; това "постоянно" обаче може да бъде означено като "материя" под категорията субстанция единствено и само във външния наглед на пространството, и следователно аз мога да определя своето емпирично съществуване в този непрекъснат поток на определения, едва посредством това, че съм определил многообразното на външните нагледи до един "опит" под трансценденталното единство на самосъзнанието.
      Чрез тезата си за непосредствеността на външния опит и опосредстваността на вътрешния може да се каже, че Кант антиципира и подготвя почвата за едно сетнешно и твърде характерно за по-новата философия разбиране на понятието "опит" (Erfahrung), което в паралел с понятието за "живот" (Leben) се схваща като жизненото единството на човека с неговия свят. Не по-малко и в същия този смисъл въпросната теза на Кант открива пътя и към едно специфично за феноменологията понятие, а именно "битие-в-света" или по-точно "бъдене-в-света", In-der-Welt-sein (вж 6, с.52 сл. (§12))8. Тези понятия могат да се разбират като реакция срещу чисто рационално-теоретичното противопоставяне на субект и обект на познанието, характерно за философията на Новото време. В тази връзка може да се каже относно критическата философия на Кант, че в емпиричен план тя напълно снема опозицията между субект и обект (външният опит е по-непосредствен от вътрешния!), като заедно с това категорично запазва въпросната опозиция в трансцендентален план.

 

      ***

 

      В края бихме искали да формулираме кратко и отчетливо основните тези, които бяха застъпени в хода на настоящото изследване:

 

      1. Отликата на "трансценденталния реализъм" и съответно на неговия сиамски брат-близнак - "емпиричния (материалния) идеализъм" от критическия трансцендентален идеализъм на Кант се състои в това, че първите не-критично отъждествяват "външните неща" с "неща в пространството". Съгласно Кантовата концепция те са тъждествени само в емпиричен смисъл. В трансцендентален смисъл, тъй като пространството е само форма a priori на нагледа, "външните неща" не са "нещата в пространството", а са "нещата сами по себе си", за които не може да се каже дали притежават или не пространствени определения.

 

      2. Кантовото "опровержение на материалния идеализъм" в никакъв случай не е представлява тежнение към някакви материалистически или натуралистки позиции, а е резултативно от същината на самия трансцендентален идеализъм. В този смисъл основният аргумент на Кант в полза на приоритета на външния опит спрямо вътрешния (който аргумент се основава на наличието на нещо "постоянно" в първия, което да прави възможно определението по време) не възвежда до един натурализъм на външния опит, защото в крайна сметка въпросното "постоянно" има своя трансцендентален произход в спонтанната активност на познаващия субект.

 

      3. Тезата на Кант за приоритета и непосредствеността на външния опит спрямо вътрешния в никакъв случай не означава приоритет на външното сетиво над вътрешното. Отношението външен-вътрешен опит (Erfahrung) и отношението външен-вътрешен наглед (Anschauung) следва грижливо да се разграничават. Не случайно първото е предмет едва на "Трансценденталната логика", докато второто на "Трансценденталната естетика" на "Критика на чистия разум".

 

      4. Кантовата концепция представена в "Опровержението на идеализма" за непосредствеността на външния опит и опосредстваността през него на вътрешния опит има своите преки историко-философски консеквенции в по-новата философска литература на XIX и XX век. Те могат да се видят както в понятието "живот" и респективно "преживяване" (Erlebnis) при Дилтай, така и в по-късното понятие на феноменологията "биване-в-света" (In-der-Welt-sein). Тази теза изисква самостоятелно изследване и обосновка.

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Съвместяването на трансценденталния идеализъм с емпиричния реализъм в Кантовата критическа позиция е добре представено в чудесната статия на Хенри Алисън "Кантовото понятие за трансцендентален обект" (вж 2, с.165-172). [горе]
2 Тук се абстрахираме от въпроса доколко позицията на Кант чисто историко-философски е напълно коректна. Той има нужда от въпросните автори по-скоро като типажи, на фона на чиято стилизирана позиция да стане ясна спецификата на трансценденталния идеализъм. [горе]
3 Отношението на първото и второто издание "Критика на чистия разум" по този проблем, във връзка също с ръкописното наследство на Кант (Рефлексиите по метафизика) е разгледано последователно в статията на В.Мюлер-Лаутер "Кантовото опровержение на материалния идеализъм" (вж 3, с.60 сл.) [горе]
4 Именно затова Кант твърди, че в основата на аналитичното единство на самосъзнанието лежи едно синтетично такова (вж 1, с.171-172). [горе]
5 В превода на проф.Торбов стои: "не черпи от външният опит" (вж 1, с.299). В случая предложеният превод ни се вижда по-ясен, а и по-точен, тъй като schopfen е транзитивен глагол. Възможна е и печатна грешка, да е изтървано едно "се", и по този начин българският текст би звучал: "тази постоянност не се черпи от външния опит". [горе]
6 Тук използваме термина "свят" (Welt) в един съвременен смисъл, а именно като "човешки свят", като света, който ми е насъщен в единство с моето съществуване. Основание за подобна употреба ни дава самата теза на Кант, че външният опит е собствено непосредственият. [горе]
7 Вж 1, с.422, А 381 [горе]
8 За Опровержението на Кант като феноменология на "бъденето в света" виж статията на Е.Скорпен "Кантовото опровержение на идеализма" (7, с. 23 сл.) [горе]

 

Литература:

 

1. Кант, И., Критика на чистия разум, С., 1992
2. Allison, H., Kant's Concept of the Transcendental Object, in: Kant Studien 59, 1968
3. Muller-Lauter, W., Kants Widerlegung des materialen Idealismus, in: Archiv fur Geschichte der Philosophie, B.46, 1964
4. Baumanns, P., Kants Philosophie der Erkenntnis, Wurzburg, 1997
5. Kant, I., Reflexionen zur Metaphysik, in: Kant, I., Gesammelte Schriften, B.18, Akademie-Ausgabe, Berlin-Leipzig, 1928
6. Heidegger, M., Sein und Zeit, Tubingen, 2001
7. Skorpen, E., Kant's Refutation of Idealism, in: Journal of the History of Philosophy, 6, 1968

 

 

 

Текстът е публикуван за първи път в
Кант и диалогът на традициите,
УИ „Неофит Рилски", Благоевград, 2004

Електронна публикация на 03. април 2006 г.
Публикация в сб. „Кант и диалогът на традициите“, УИ „Неофит Рилски", Благоевград, 2004.
г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]