Ани Илков

поезия

Литературен клуб - 20 години! | нова българска литература | страницата на автора

 

Еньовден, София

 

(Из Канон Молебен на Агнето)

 

Ани Илков

 

 

Поле

 

Целият ред от живели хора всъщност
е един човек, живеещ вечно

 

Цъфти надеждата, поникнала в полето.
Тя днес не би могла да се разкаже, да се изрази.
Но би могла да се запише днес с неясен почерк.
И нека утрешния ден я разчете!

 

Днес би могло да се запише: “Тя цъфти!”

 

Така и ние, ако се обърнем
към миналото – можем там да видим,
че любовта е извор на значения,
които са надраснали живота.
Цветята и душите са разпръснати
свободно из полето на историята.

 

Любов е всичко!
Ала чудовищна или безсмъртна
е процъфтяващата плът,
щом нейни синове са гробовете?...

 

О, тия тъмни клюки за живота,
тия мълви, разпръснати случайно
(че някъде си някой бил възкръснал!),
препълнени с горчива, сочна слюнка.

 

Това, което в историята е ситост,
в легендата (и в паметта) е само глад.
Тя ражда! За да се нахрани,
изяжда своите деца... И пак ги ражда!

 

И... няма време!
Или има нямо време!
О, татко глух – о, майко неграмотна;
това тяло е ваше
и ваша – паметта...

 

Застанал сред полето, ще възкликна:

 

Да искаме безсмъртие е много!
Но два пъти по-много е неисканото,
което, без да знаем, сме получили.
Задача на духа е да го види,
да се опита да го разчете...

 

Така поетите нашепват стихове
и мислят, че в полето са сами.
А зад гърба им тихо се усмихва
Бог знае откъде дошло дете.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 14. ноември 2010 г.
Публикация в кн. „Мала АЗиЯ на Душата“, Изд. ателие „Аб“, С., 2004 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]