Пищят. Отново пищят. Пак са недоволни, въпреки че се опитах да им дам възможност да заживеят по-добре. Сами или с подходящ партньор. Роптаят срещу мен и аз го чувам непрекъснато. Монотонен звук в главата ми, който никога не спира. Никога. Защото винаги има недоволни. И защото недоволството, за разлика от щастието, е шумно. Много шумно. И от този шум спасение няма.

        Започна се с единичните чорапи. Подозирам, че пералните съвместяват и функцията на врати към други измерения, защото след всяко пране оставаше поне по един непълен чифт. Първоначално не обръщах специално внимание на това – просто бутвах самотните чорапи в една ниша над книгите в кабинета ми, да са на видно място, когато другият чорап се появи отнякъде. Понякога се появяваше. В следващата пералня, предвидена за бяло пране, току се оказваше по някой черен чорап, чийто другар, чист и отдавна сух, чакаше в нишата от три седмици например. Или от два месеца. Различно. Не си задавах въпроси – чорапът е просто вещ, ту се появява, ту изчезва, но няма начин да е по собствена воля. Сигурно при сортирането се е оказал в грешната купчинка, или просто е паднал някъде по пътя между пералнята и простора и кучето ми е решило да си поиграе с него, преди да го забрави в някой тайнствен ъгъл на дома. Или при центрофугирането се е смотал зад ръбовете на барабана и е останал незабелязан в продължение на едно, две, три пранета. Или пък... Нямаше значение всъщност. Просто когато се появеше поредният единичен чорап, било то бял, розов или копринен, отивах до нишата на библиотеката, вадех оттам всички и внимателно започвах да ги разглеждам, дали случайно няма да успея да сглобя чифт.
        С времето обаче нишата започна да отеснява за все повечето единични чорапи. Жал ми беше да изхвърля тези, които бяха самотни от години, макар да беше ясно, че другият надали ще бъде открит отново някога. Ами ако точно пък утре, размествайки секцията, за да почистя отзад, открия точно онзи чорап, чиято половинка днес съм изхвърлила? Надявам се, че ме разбирате правилно. Въпросът не опира до това, че не можех да се лиша от чифт чорапи. Друго беше. Някак си естеството на нещата изисква създадените един за друг да са заедно до последно, та непълнотата на чифтовете беше по-скоро вселенски, отколкото битов проблем.
        Започнах да ги слагам и на други места. При дрехите в гардероба, в раклата при чаршафите... Или просто ги оставях да си висят на простора поединично, защото не знаех какво да правя с тях.
        Понякога се случваше и щастлива развръзка. Изведнъж забелязвах познат десен сред току-що извъртяното пране и – о, да! – това е другият от двойката с шарените цветя, който ми се губеше от... незнайно колко време. Тогава бързо и трескаво се запътвах към нишата (или към гардероба, или към раклата или където там се предполага, че му е половинката) и с тържествени движения, почти ритуално, ги завързвах отново един за друг. В този миг, почти мога да се закълна, ми се струваше, че чувам космическата музика на сферите, което свидетелстваше, че още едно мъничко парченце хаос е отвоювано в името на всемирния порядък.
        По-често обаче единичните чорапи си оставаха единични с години. Така в един момент дойде денят, в който трябваше да взема решение по въпроса. В къщата ми вече имаше десетки места, от които стърчаха единични чорапи. Които, както вече споменах, нямах сили да изхвърля. Осъзнавайки, че това няма как да продължава повече, решително се насочих към скрина в спалнята, изсипах съдържанието на едно от чекмеджетата му и настаних вътре всички самотни чорапи от множеството тайни и явни обиталища в дома ми. Подредих ги много внимателно: в лявата страна – късите, по средата – тричетвъртите, вдясно – копринените. Тогава за кратко се почувствах доволна. Струваше ми се, че съм им осигурила пространството, в което спокойно да отдъхват поради временната си неспособност да изпълняват своето предназначение. Защото единичният чорап, подобно единичната обувка, както всяко нещо, създадено, за да функционира не отделно, а съвместно, не е самото то, ако е единично. Тук функция и същност съвпадаха. С други думи, чорапът е чорап, когато е чифт. Самостоятелно е точно толкова безсмислен за обуване, колкото и ако не беше чорап. И което беше общо за моите единични чорапи, лежащи в чекмеджето, бяха безполезността им в точно този отрязък от време и надеждата отново да се съберат със своята половинка в някой бъдещ времеви отрязък, за да могат да изпълнят предназначението си. Значи имахме дори триединство на същност, функция и предназначение.
        Мисля, че скоро след като ги настаних в чекмеджето, започнах да чувам дудненето. Дълго време не разбирах откъде идва. Просто неусетно се настани в главата ми и вече не можех да го изкарам оттам. Първоначално беше едва доловимо, подобно на шум в ушите. Постепенно обаче набра мощ и се превърна в непрекъснат недоволен ропот, който чувах и денем, и нощем. „Това не може да продължава така!“ „Защо все на мееен?” „Изоставен съм. За сетен път. И няма светлина наоколо.“ „За нищо не ме бива вече. Обречен съм.“ „Никой не ме цени. Явно наистина не струвам нищо.“ И все от този род. За седмица-две минах през няколко, кое от кое по-страшни предположения за произхода на гласовете, които явно само аз чувах. От шизофрения, през контактьорство и обсебване, та до пряко, вътремозъчно приемане на електромагнитните вълни от някой предавател, излъчващ непрекъснато интервюта със сънародници. Защото е прието да се смята, че когато някой чува нещо в повече, непременно трябва да бъде изследван, диагностициран, подложен на медикаментозно лечение и, ако нищо от това не помогне, въдворен. Виж, ако е обратното, чува по-малко, тогава го ценят и уважават. Слава богу, малко преди да реша да прибягна до специализирана помощ, за да ме изследват, диагностицират, лекуват и, ако се наложи, въдворят, открих източника на гласовете. Чекмеджето. Мрънкането идваше от моето чекмедже за единични чорапи!
        Първо ми дожаля за тях. „Самотници са – мислех си, – загубили най-близкия си и станали обезценени, неизползваеми и без предназначение след раздялата, споделят един с друг своята злочеста съдба.“ Реших да разнообразя битието им, като започнах да прибирам в чекмеджето и други вещи, временно или дълготрайно загубили свои придатъци. Химикалки без капачки, капачки без кутийки, единична кука за плетене (размер 4 1/2), самотни обици, калъфче за швейцарско ножче (без ножчето), копчета, закопчавали незнайно кога, незнайно коя дреха, обложки на книги, които някога някому съм заела, но не са ми ги върнали... Прибрах дори един широкоъгълен обектив, останал от първият ми фотоапарат – стара, но много добра „Практика“, която след нахлуването на цифровите технологии в света ни, после и в дома ми, бях забутала кой знае къде, но все си обещавах, че ще я издиря и ще пробвам какво и дали още може. Някак си смятах, че предоставяйки им възможност да престояват в по-различна и интересна среда, те ще успеят да запълнят по по-приятен начин времето, докато не открият отново своята половинка.
        Но подцених разрушителната сила, която тласка изоставения към пълно саморазрушение.
        В чекмеджето настана разврат. Всеки път, когато понечвах да го отворя, тръпнех от ужас какво ме очаква да видя. Вещите вътре се чифтосваха по най-безобразен начин. Без никакъв видов подбор. Намирах дългия червен чорап за жартиер, напъхан ту в холдера за моливи, ту нахлузен върху някоя от химикалките, един светлобежов тричетвърт от чифт, който някога носех с кафявите си джинси, сега непрекъснато се мушкаше в чашката за кафе от туристическия комплект за четирима души и тъкмо реших, че явно са открили един в друг сродна душа и са се успокоили, когато го видях с напъхан шнур от анцуг в единия ъгъл на чекмеджето. А късото светлосиньо чорапче, толкова невинно на вид, свърши безславно, пробито от куката за плетене. Подобен трагичен край стигна не само него, за съжаление...
        Но най-лошото е, че гласовете в главата ми не само че не утихнаха, ами напротив, достигаха апокалиптични измерения. „Що си мислиш, че ти принадлежа, като само една вечер бяхме заедно?“ „Много си грозна, ама за веднъж ставаш.“ „О, никой не ме обича, искат само да се пъхат в мене.“ Така крещяха вещите в чекмеджето и писъците им ме караха да се изчервявам. Това определено беше недопустимо. Налагаше се да взема спешни мерки. Спешните мерки се наричаха Голямо повсеместно чистене и имаха за цел намирането на половинките на нещата от чекмеджето, за да могат отново да си станат функциониращо цяло, и най-вече за да млъкнат. Като краен резултат може да се каже, че спешните мерки бяха и успешни такива. Десетки капачки, кутийки, обици, шнурчета и прочее бяха успешно комплектовани. А що се отнася до чорапите, гордо мога да заявя, че близо половината от тях отново се събраха с другаря си по предназначение.
        След приключването на Голямото повсеместно чистене спах безпаметно близо дванайсет часа и първото нещо, което направих след това, беше да се заслушам. Мислите, че оплакванията бяха спрели и в дома ми цареше мир и благоденствие? Уви, много се лъжете. Мозъкът ми просто щеше да се пръсне от писъците и врещенето на чифтосаните вещи. „Къде беше толкова време?“ – пищяха те. „Как можа да ме оставиш?“ „Ууу, колко си скучен!“ „Пусни ме, нещастнико, не искам да съм вързана за теб!“ „Това е крайна фаза на детерминираност, да се чувстваш прикрепен към някой, от когото не може да избягаш.“ „Абе ти що ме имитираш? Намери си някой друг да му подражаваш.” И така нататък, и така нататък. Безспир и безкрай.
        Колкото повече крещяха, толкова повече аз онемявах. Нищо не можех да разбера. Нали уж това чакаха? Нали уж се надяваха да слеят в едно същност и предназначение? Нали бяха създадени от самото начало като двойка, която да е едно цяло?
        Тогава направих единственото, което ми оставаше. Бавно развързах чифтовете, разбърках ги хубаво, награбих ги и ги изхвърлих в контейнера пред блока. Скоро ще мине боклукчийският камион и ще се озоват разпилени на сметището. Може би никога вече нито един от тях няма да срещне другия. И по-добре. След като са неспособни да оценят пълнотата да са същностно цяло със своята половинка, нека бъдат обречени на вечна самота.
        Не че мрънкането в главата ми спря, но сега вече идва по-отдалече и се научих да не му обръщам внимание. И да, готова съм, ако открия някъде чифт от моите захвърлени чорапи, намерили се повторно и разбрали как да обединят същност и предназначение, отново да ги прибера при себе си, в моя дом. Казах вече, не съм за чифт чорапи. Просто ми харесва, когато нещата в крайна сметка завършат добре. Във вселенски, а не в битов смисъл.

---

^* Разказът е включен в книгата „Чекмедже за единични неща“ на Гергана Пожарски, която ще излизе с марката на Издателство „Ерго“ и ще се разпространява в добрите книжарници след 20-ти септември 2011 г.!

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.