Стоя в коридора, изчаквайки влакът да тръгне. После започвам да си търся подходящо място. Подминавам две празни купета. В третото има някаква младежка компания – две момичета и три момчета. Не ми върши работа. В четвъртото обаче е седнала жена на средна възраст. Или малко по-стара. Сама. Влизам. Не съм с много багаж. Освен дамската ми чанта имам само един малък сак с дрехи за два дена. Докато го качвам горе на мястото за багажа, поглеждам скришом жената до прозореца. Идеална е, изглежда вглъбена и угрижена. Сядам на мястото срещу нея и известно време зяпам навън в тъмното, за да й дам време да свикне с присъствието ми. После впивам поглед надолу към ръцете си, увивайки около пръстите си смачкана хартиена кърпичка и въздишам тежко. Усещам, че ме поглежда, но аз продължавам да гледам кърпичката. Трябва много точно да се прецени моментът за осъществяване на първи контакт – в никакъв случай преди да съм дала шанс на отсрещната страна да се заинтригува от тъжната ми физиономия, но все пак след не много продължително мълчание, за да не си помисли, че не ми се говори с никого. Чувствам ги тия неща. Ето, сега. По кратките й, но чести погледи, които ми отправя, разбирам, че иска да ме заговори, но не знае как. Точно това е моментът, който не бива да се изпуска. Вдигам очи към нея и й се усмихвам плахо, сякаш чак сега я забелязвам.
        - За къде пътувате? – решава се най-после тя. Хората по условие са самотни и винаги биха се възползвали от шанса да си поговорят неангажиращо с някого.
        - За Горна Оряховица. Всъщност съм до Търново, но от гарата в Горна ще ме вземат с кола.
         - Оттам ли сте или на гости? – щом продължава да задава въпроси, значи съм й станала достатъчно любопитна.
        - За съжаление, нито едното, нито другото – въздъхвам и очите ми се пълнят с влага. - Отивам на погребение. Затова и хванах нощния влак, за да не закъснея. В десет и половина започва службата.
        - Ех, по лош повод си тръгнала – това, че толкова бързо минава на „ти”, е добър знак. Симпатична съм й вече. И ми показва, че мога да й имам доверие. – Дано да не ти е някой много близък.
        Моя е. Вътрешно ликувам. Но лицето ми е самата скръб.
        - Леля ми. Не съм я виждала от години и сега се чувствам толкова виновна. Откакто почина мъжът й, живееше съвсем сама. Все се канех да отида да я видя, но на, не успях навреме. Докато е жив човекът, все отлагаш. Днес имаш работа, утре нещо друго... Чак като ти съобщят лошата новина, разбираш, че е необратимо. И тръгваш, отлагайки всичко друго. Само че вече ще видиш мъртвец, а не този, който си познавал и обичал.
        - Не се кахъри за това, чедо, не си слагай вина на сърцето. Нали си я уважавала жената, щом си я мислила. Тя го знае сега и е доволна. Сигурна съм. Пък и отиваш да я изпратиш. Важно си е това, да знаеш. Че ако няма кой да те изпрати накрая, то за какво си живял? Ей ме мене, така и не знам дали, като ми дойде времето, ще се намери кой едно „Бог да прости!“ да каже.
        Тя въздъхва, а аз съм доволна. Почна. Оттук нататък трябва само да слушам и да се наслаждавам.
        Не зная откога съм така. Още като дете си спомням как се прехласвах пред разказите на баба ми за лошите неща, дето са се случили на този или онзи. Можех да слушам с часове. Обожавах да ходя на гости при леля Станка и чичо Митко. Единствената им дъщеря, моя връстница, беше увредена. Не знам какво точно й имаше, но не можеше да ходи и много често припадаше. Умря, когато бях на дванайсет. Докато беше жива, а и след това, у тях винаги беше едно такова мрачно, тъжно. Тържествено някак. Опивах се от тази атмосфера. Направо се разтапях в нея.
        Месеци по-късно мой съученик се обеси. Така и не се разбра защо. Беше само на тринайсет и сам беше пожелал да умре. Но аз не можех да оставя нещата така. Сближих се със сестра му, с две години по-малка, и с нея непрекъснато обсъждахме смъртта на брат й – защо ли го е направил, какво е почувствал, колко и какви хора били на погребението, цвета на лицето му в ковчега, мъката на майка им и баща им, нейната мъка, сънищата й... Всичко. Не ми омръзваше никога. Но на нея й омръзна. И спря да говори за това. С което пък ми стана абсолютно безинтересна.
        После се започна с приятелките ми. Попивах всяко тяхно любовно разочарование, всеки скандал с родителите им, всеки неуспех в училище. Мразех ги, когато са щастливи. Непрекъснато се опитвах да насочвам разговорите ни към лошите страни на живота. Обичах да ги провокирам да си представят как нещо ужасно се случва на тях или на близките им. „Представете си – започвах, - сега става едно земетресение, което разрушава почти целия град. И се оказва, че всичките ви роднини са затрупани. И не знаете живи ли са, мъртви ли са.“ Това в повечето случаи беше достатъчно. Те сами продължаваха нататък. А аз слушах и ми беше едно такова хубаво.
        За да обобщя, ще го кажа простичко: най съм щастлива, когато съм тъжна. Мъката ме кара да се чувствам облагородена, интересна... Не че не ми се случваха и хубави неща, но никога не можех да им се радвам. Успях дори да се влюбя и да се омъжа. И смея да твърдя, че наистина го обичах. Но още от самото начало непрекъснато си представях как му отдавам себе си, а после той грубо и безчувствено ме зарязва. И аз тъгувам, сама и изоставена. Или умира. Блъска го кола. Викат ме да го разпозная. Аз съм обезумяла. Рева. Всички ми правят път и ми съчувстват. Погребвам го и съм възможно най-опечалената вдовица на света.
        Бременността ми беше чудесно време откъм подобни представи. Все ми разказваха как нечие бебе умряло в корема на майка си, но не го хванали навреме и тя също умряла. Или за смърт при раждането. Катастрофи с бременни. Увреждания на плода. Слушах с интерес всяка история и после я режисирах в ума си по стотици различни начини. Не че исках мъртво или увредено дете, не. Просто драматизмът на едно такова развитие ме омайваше. Детето се роди здраво. Но не му се радвах дълго. Мъжът ми все пак ме изостави. Дори беше много по-болезнено от първоначалните ми представи, защото беше след десетгодишно съжителство. Не е все едно дали ще ти се случи в началото или след години. Моето е много по-тежко. Взе ми и детето. Знаех си, че така ще стане, дори не се опитах да го задържа. Колко жени могат да се похвалят с подобно нещастие – да загубят едновременно любимия мъж и детето си. Потънах в мъката си и хич и не исках да излизам от нея.
        Идваха разни познати да ме утешават, но можеш ли да утешиш неутешимия. И тогава мъжът ми се разболя. Тумор в мозъка. Казаха, че е колкото юмрук. Приех го отново при себе си. Грижех се за него. Говорехме ежедневно с часове за болестта, за операцията, за смъртта... Мисля, че отново се сближихме. Докторите ни предупредиха, че отстраняването може да го превърне в инвалид. Да е неподвижен, неговорещ, напикаващ се. Харесваха ми тези обяснения. Трупах картините в главата си и после си представях живописно всичките варианти. Операцията мина добре обаче. Махнаха тумора и той се възстанови много бързо. Но вече не искаше да си говорим за болести и смърт. Когато настоявах, съвсем млъкваше. Млъкнах и аз и си заживяхме както преди – виждахме се вечер за кратко, почти без да си говорим.
        Но след две години туморът се върна. На същото място и в същия размер. Затрептях – отново имаме причина да разговаряме. Отново ще сме си близки. Да, ама не. На него му стана нещо. Мисля, че от болестта – все пак имаше буца в мозъка си. И един ден, когато се опитах да повдигна разговор за погребението му и да го попитам как точно да го организирам, така че да му се хареса възможно най-много, той скочи от стола, навлече си първите попаднали му дрехи, грабна сина ни и побягна. Точно преди да тръшне вратата, се обърна и ми изкрещя:
        - Стой далеч от нас. Изчадие.
        Заболя ме. Но пък толкова дълго време след това имах повод да се чувствам зле. Отритната, онеправдана, неразбрана. Все пак отидох на погребението му. И плаках много. Мисля, че на всички им домъчня за мен. После синът ми също ме изостави. Беше на петнайсет, когато избяга при баба си и дядо си и така и не пожела да ме види повече. Много тежко го приех. Няма друга, по-горестна мъка от това да те отблъсне собственото ти дете. Насладих й се изцяло.
        Наближавам четирийсетте. Сама съм. И мога да си позволя да си доставям дребни удоволствия. Всяка петъчна вечер отивам на гарата с дрехи за два дена, качвам се на първия заминаващ влак (посоката не ме интересува) и търся хора, които да споделят проблемите си с мен. Всеки път си измислям своя собствена тъжна история, за да се отпуснат и да започнат да говорят. Не можете да си представите, колко много може да ти се разкрие някой непознат, докато пътуваш за някъде през нощта. Нощта предразполага. Тя е моето време.
        Жената отсреща, Радка, вече ми е разказала как миналата година е погребала дъщеря си (рак на гърдата, първо отстранили едната, после и другата с лимфните възли, но после се появили разсейки на различни места и тя много се е мъчила преди да си иде) и сега зет й не й давал да си вижда внучетата. Пък синът й е пияница и само влачи различни курви у тях, които й разграбват къщата. Мъжът й пък се споминал още докато децата били малки...
        Следващите три часа ще са страхотни. Влакът напредва бавно в нощта. Радка не спира да говори и току бърше сълзи и сополи в голяма платнена кърпа. А аз държа ръцете й в моите и искрено й съчувствам.
        Толкова много мъка има на този свят! Слава богу!

---

^* Разказът е включен в книгата „Чекмедже за единични неща“ на Гергана Пожарски, която ще излизе с марката на Издателство „Ерго“ и ще се разпространява в добрите книжарници след 20-ти септември!

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.