Доволен съм, добър купон се получи. Дори Ташев ме гледа със завист, усещам го аз. Всеки път, като стане от дивана, за да си сипе още едно джони, поглежда стълбите към горния етаж и присвива устни по онзи особен начин, дето със сигурност значи, че завижда. Вярно, че неговият апартамент е близо двеста квадрата, ама не е мезонет.
        А Дени ми хвърля едни такива влажни погледи. Чак ме досмешава, като се сетя как се правеше на недостъпна толкова време. В момента изглежда толкова мека и лесносклонима. Сега нищо не мога да направя, ама утре в офиса... Там Силва я няма, за да ме дебне. Може би ще се наложи да я поканя на някоя и друга предварителна вечеря, но усещам, че много скоро ще мога да имам младото й, опърничаво тяло. Като сърничка е, да му се не види, никакви следи от бременности или шоколади в повече. Не че и Силва е за изхвърляне. Напротив, изглежда перфектно за възрастта си и още лепи по себе си мъжки очи, ама двайсетгодишното си е двайсетгодишно.
        - Мислиш ли, че ще стоят още дълго? Изморена съм вече – Силва е точно пред мен и звучи леко ядосано. Дявол го взел, трябва бая да съм се насвяткал, за да не я усетя навреме – сто процента е видяла накъде гледам.
        - И на мен ми дойде малко в повече, скъпа, ама не мога да ги изгоня. Колеги са ми все пак. Пък и веднъж се полива нов апартамент, нали. Потърпи още малко, после ти обещавам, че на ръце ще те внеса в спалнята.
        Звуча подмазвачески и съм сигурен, че и тя го усеща. Трябва повече да внимавам. Казала ми го е – а ме хване още веднъж в издънка, а си е отишла завинаги. Вярвам й. Ще го направи като едното нищо. Способна е ей така, с лека ръка да приключи дългогодишния ни семеен живот и да ме зареже. Без да я е грижа, че не мога без нея. Не знам що се нерви толкова, че от време на време оправям по някоя. Мъж съм, мама му стара. Все едно не съм й казвал хиляда пъти, че само нея съм способен да обичам. Ама на, женската й главица хич не увира, че между любовта и секса няма нищо общо.
        Явно наистина съм се напил, защото усещам как започвам да се нервя на Силва, а тя този път нищо не ми е казала. Само стои до мен и ме гледа изпитателно. Или умолително? Поглеждам раздразнено наоколо. Тези наистина няма ли да си ходят вече. Два часа посред нощ e! Седят, наливат се с моето уиски и се тъпчат с моите мезета, сякаш са дошли да векуват.
        - Дени, хайде ако искаш да те карам, моето момиче – сякаш прочел мислите ми, Ташев се надига мудно и вади от джоба на сакото си ключовете за новата си „Алфа“. Дъртият му пес! И на него му се ще да се облажи с нещо младо. Нищо че разликата в годините им е близо петдесет. Та той може да й е дядо, мамка му. Чак ме хваща гнус, като си го представих. Тръгват към вратата, но в последния момент ги спира гласът на Янева:
        - Пламене, като си решил да се правиш на кавалер тази вечер, хайде и мен да ме хвърлиш. По път съм ти.
        Ташев я поглежда с раздразнение, но няма как да й откаже. Плътното й, квадратно тяло се изсулва покрай мен, а аз вътрешно ликувам. Зная, че преди години са имали нещо с Ташев, но тогава тя е била апетитно парче. Сега е просто лелка. Сигурно също се е догадила за намеренията на дъртия лисугер и затова му се натресе. Иначе щеше да си тръгне с Боби шофьора преди половин час, той я кара съвсем до тях.
        - Хайде, Светльо, да си го ползвате със здраве новия апартамент и все хубави неща да ви се случват в него – каканиже Нелито Янева, докато си обува ботушите. Дени ми кима и се усмихва с онази нейна омагьосваща усмивка, с двете горни зъбчета, надничащи измежду устничките. Като зайче е. Толкова е сладка. Ташев, вече отпред на площадката, потропва нервно и изглежда бесен. Стоял е до среднощ с надеждата, че ще успее да отведе Дени вкъщи, а сега се оказва, че трябва да е шофьор на застаряваща, трътлеста кокошка. Аз пък съм й толкова благодарен на Нелито Янева, че дори я прегръщам на изпроводяк. Добре го нареди тя шефа, утре непременно ще я черпя едно кафе.
        Затварям и превъртам ключа. Силва вече е започнала да прибира чаши и чинии. Спряла е уредбата и тишината наоколо е направо застрашителна. Трябва да й кажа нещо мило. Докато й помагам в разчистването, нищо не ми идва на ум. Мълчим прекалено дълго и това, от опит знам, е лошо.
        - Да сложа ли на спалнята червените чаршафи? – опитвам. – Мисля, че сега им е времето. Съвсем сами сме си в новия апартамент и трябва да го отбележим и за нас си.
        Тя мълчи.
        - Може да си напълним и ваната. Стига да не си прекалено изморена.
        Обичам топката да е у нея. Аз съм направил предложението, пък тя ако откаже, си е нейна работа. Това е начинът ми да се измъквам от обвинения, че не предлагам съвместни занимания. Силва се спира насред хола и се обръща към мен. Очите й са тъжни. Един тъмен кичур разделя лицето й на две. Усмихва се, но усмивката й е крива. Сега само да не ми се разреве, че не съм в настроение за сцени. Не се разревава и аз се качвам нагоре, за да подготвя спалнята. Май тази нощ няма да мога да се измъкна от съпружеските си задължения. Някога се чудих защо му се викат „задължения„, но вече знам. Не че не я обичам. Но просто ако можем някак си да пропускаме тази част с чукането. Тя е – и завинаги ще си остане – моят най-добър приятел. Човекът, който винаги ме е разбирал и подкрепял. Но сексът с най-добрия ти приятел не е най-възбуждащото нещо на света.
        В спалнята мирише на цигари. Някой от гостите е пушил тук, докато е разглеждал. Мразя ги тези неща. Отварям прозореца и ме лъхва на зима. Май казаха по новините, че нощес ще вали сняг. Поглеждам навън, но сняг още няма. Оставям да се проветри и се запътвам към стаята за гости за червените чаршафи. Купихме ги преди година, но още не сме ги ползвали. Все се бъзикахме, че ще ги сложим при специален повод и си мислех, че Силва ще ги постеле за годишнината ни през август, но тя не се сети. Странно, замислям се, тя е тази, която винаги се сеща за подобни неща. Аз даже бях забравил за тях, но сега, покрай преместването, отново ги мярнах. Дори си представих голите крачета на Дени в тях за момент, но аз съм принципен и никога не бих я докарал вкъщи. Семейната спалня си е семейна, държа на тези неща.
        Отварям вратата, святкам лампата и... замръзвам.
        Или наистина съм много пиян, или полудявам. Стоя така, ни вътре, ни вън, и не зная какво да направя. Гледката е толкова абсурдна, че е невъзможно да е истинска. Но все пак... Виждам я толкова ясно. Коленете ми се разтреперват и започва да ми се гади. Напил съм се яко. Това е. Не може да е друго.
        - Какво ти става? Забрави къде са, ли?
        Силва е зад мен и прекрачва в стаята. Отива до скрина, издърпва най-долното чекмедже и вади червените чаршафи. После спокойно излиза. Значи тя не забелязва нищо необичайно. Значи проблемът е в мен. Значи наистина съм прекалил здраво с уискито. Или пък значи, че наистина съм превъртял. Отново поглеждам към прозореца, до който на обикновен дървен стол с облегалка - такъв, какъвто ние никога не сме имали - седи истински, ама съвсем истински ангел, с огромни бели крила, провиснали от раменете му, и тъжно се взира в мен.

        ***

        Събуждам се четири часа по-късно, в главата ми се разхожда валяк, а отвътре ми е заседнало някакво криво чувство. Установявам, че съм в червените чаршафи с костюма от вчера. По-лошо - дори с чорапите от вчера. Не помня как съм си легнал, сигурно Силва ме е довлякла до леглото. Днес сцената май няма да ми се размине. Устата ми е пресъхнала, мозъкът ми ще се пръсне, а трябва да почвам да се оправям за работа. А не, вече никакви купони в четвъртък вечер.
        И в този момент се сещам. Надигам се рязко, от което вътре в черепа ми се случва експлозия, и отново се свличам на възглавницата. Такъв махмурлук никога не съм имал. Пак си спомням за ангела и ме досмешава. Дявол го взел и уиски... Ама съм и аз, обикновено имам мяра в пиенето, но снощи явно съм му поотпуснал краищата.
        Съсредоточавам се известно време, после бавничко се надигам и се добирам до банята. Пия дълго вода, направо с шепа от чешмата, от което ми става съвсем свинско. Пастата за зъби ми мирише на канал. Душът обаче ми идва добре, а след бръсненето съм почти като нов. Сега ми трябва и едно силно кафе и със сигурност ще успея да го добутам някак си до довечера. Обличам се набързо, защото Силва вече е долу и ми се иска да си изгладим отношенията, преди да изляза. Не обичам да ми е сърдита. Точно преди стълбите се спирам и се връщам назад. Глупаво е, но трябва да проверя. Отварям вратата на стаята за гости и решително влизам вътре. Където, вперил огромни тъжни очи в мене, с провиснали върху облегалката на обикновен дървен стол крила, седи един истински, съвсем истински ангел. Гледаме се известно време, след което аз затварям вратата, отивам до телефона и правя нещо, което никога досега не съм правил:
        - Ало, Нели ти ли си? Извинявай, че толкова рано, душа, ама е важно. Моля те, предай на Ташев, че днес няма да дойда на работа.

        ***

        Аз, Светослав Луканов, на трийсет и девет, женен, с две деца, икономист по образование и мениджър „Продажби“ в тукашния клон на международна компания, не се чувствам луд, въпреки че виждам ангел в стаята за гости на втория етаж в новия си мезонет. Повтарям си това непрекъснато, като мантра, но нямам чувството, че помага. От седмица насам живея в ада. Нищо не е както преди.
        Първия ден останах вкъщи, изчаках Силва да замине на работа и се качих горе, решен да се справя сам с проблема.
        - Е, казвай сега какво си и защо си тук – започнах направо, но тъпото нещо продължаваше да мълчи и да ме гледа с поглед, сякаш наскоро е загубило всичките си близки.
        - Не може да си седиш тук, в моя дом, и просто така да ми се явяваш персонално – продължих. - Аз съм атеист, рационален човек. Няма начин да виждам ангели, защото не вярвам в тях. Така че се махай! Разбираш ли?
        Явно не разбираше, защото не помръдна. Пулеше се в мен с възможно най-тъжните сиви очи, които могат да съществуват, седейки върху дървения си стол като статуя. Ако беше статуя, щеше да е голям кич, си помислих за миг, но не ми беше смешно.
        Може пък наистина да не разбира. И го заговорих на английски. Нищо. После и на руски. Пак нищо. С това се изчерпваха лингвистичните ми способности, но поне бях опитал. Явно проблемът не беше в езиковата бариера. Тогава реших, че ще го изкарам от къщи, пък ако трябва и насила. Приближих се към него, наведох се и се опитах да го вдигна с все стола. Обаче не помръдваше. Като да е от олово. Ще го влача, рекох си и напрегнах всички сили. Въпреки че не мога да се оплача от физическата си форма – блъскам във фитнеса поне три пъти седмично, едва успях да го преместя на метър-два накъм вратата. Бях се запъхтял, сякаш съм тичал пет километра без почивка. Изправих се да си поема въздух и само за момент отклоних поглед от стола и от нещото върху му. Когато отново го погледнах, то си беше на старото място – точно до прозореца, положило кротко ръце върху коленете си и зяпащо ме с неземна тъга. Чувствах се безпомощен. И го ударих на молба:
        - Добре, сигурно си тук, защото искаш нещо от мен. Кажи ми какво е и аз веднага ще го направя.
        Ангелът мълчеше.
        - Обещавам – допълних.
        Ангелът продължаваше да мълчи.
        - Моля те! Кажи ми какво, по дяволите, искаш от мен! Моля те!
        Очите му бяха огромни и кръгли и имах чувството, че всеки момент ще зареве от мъка. Само че ревнах аз. Аз, който не помня да съм плакал от ученическите си години (и то - от ранните такива), се свлякох върху дюшемето от парен бук на пода в синята стая за гости, току до дървените крака на стола, върху който седеше видим само от мен ангел, и се разциврих като девойка. Сцената беше идиотска. Най-идиотската, в която съм участвал. Как можа точно аз да попадна в подобна ситуация – никога не съм вярвал във врели-некипели. Как можа тъкмо аз, най-здравомислещият човек, когото познавах, да полудея. Да изперкам. Да ми се разхлопа дъската. Да ми се развинтят бурмичките. Да виждам ангели посред бял ден.
        Това не можеше да е истина. Не желая да е истина! Вдигнах решително глава към нещото и заявих:
        - Отказвам да приема това, което си мисля, че виждам. Ти просто не съществуваш и толкова.
        Точно в този миг бледото зимно слънце освети ангела изотзад и той внезапно се сдоби с ореол.
        Станах и излязох от стаята за гости.

        ***

        Тук е вече седмица. Изглежда като да е женски, защото лицето му е много нежно. Въпреки че, доколкото си спомням, ангелите би трябвало да са безполови. В началото влизах непрекъснато с надеждата, че ще е изчезнал така внезапно, както се и появи, но вече не смея – не желая повече да виждам доказателството за психическата си нестабилност. Дори започнах да избягвам да се качвам горе. Спя (всъщност лежа, защото спането напоследък не ми се отдава) на дивана в дневната, като се оправдавам пред Силва, че безсънието ми ще пречи и на нея. Тя се прави на съгласна, но вече почти не ми говори. Разминаваме се като чужди и ми се струва, че я губя. Но нямам сили да направя нищо. Как бих могъл да й обясня, че причината е в един тъп ангел, който ме гледа с тъжния поглед на сритано псе.
        Децата се върнаха от баба си, където ги бяхме оставили покрай преместването и беснеят по цяла вечер. Всеки път, когато отворят вратата на стаята за гости, аз подскачам и се ослушвам дали някое няма да изпищи. Но не, явно само аз го виждам и това е.
        Трудно ми е да издържам така и последните дни все си намирам поводи да се прибирам едва когато всички са си легнали.
        Работата съвсем съм я зарязал. Не мога да се съсредоточа и един имейл да напиша. Дори заешката усмивка на Дени не може да ми върне предишния ентусиазъм.

        ***

        Тази вечер се случи нещо странно. Малкият помагаше в кухнята на майка си, когато изведнъж се разкрещя, че двете току-що взети от хладилника яйца са изчезнали от ръцете му. Той си е разсеян и не му обърнахме сериозно внимание – най-вероятно просто си беше мислил да ги вземе, вместо наистина да го направи. Но след около час брат му ни съобщи отгоре, че на пода, в стаята за гости, има две яйца. Йоан не се беше качвал там, сигурен съм. Изтичах по стълбите и влетях в стаята. Ангелът си седеше в същата поза, но яйцата бяха подпъхнати под краищата на крилата му, сякаш се е опитвал да ги скрие. Приближих се, взех ги и ги върнах в кухнята, без да кажа нищо. Силва дори не ме погледна.
        Абсурдите ставаха все повече – явно моят ангел крадеше.

        ***

        Силва ме напусна. Казах й, че съм в командировка и няколко вечери спах в един хотел до офиса. На никого не мога да обясня колко ми е трудно да се прибирам вкъщи. Когато се прибрах, апартаментът беше празен. Набрах я по телефона, само за да чуя, че тя не можела повече така и щяла да остане с децата при майка си за известно време, за да реши. „Какво да решиш?“ - питам я. „Дали изобщо си струва да се връщам“ – вика тя и ми затваря. Кучка. Гадна кучка. Да ме зареже точно когато съм в това психическо състояние, и то дори без да има друга жена. Няма да й го простя. Гневът ме крепеше няколко часа, но после се скапах.
        В момента съм един напълно съсипан мъж.

        ***

        Почти не се прибирам. Скитам по улиците, а на работа дремя. Не мога да понасям никого около себе си. Всички ми изглеждат толкова щастливи. Особено Ташев. Напоследък непрекъснато си тананика някакви мелодии и се хили за най-малкото нещо. Дени обяви, че се е сгодила и дори не ме поглежда. Янева пък е отслабнала зверски за няколко седмици и изглежда с петнайсетина години по-млада. Пърха радостно из офиса, а устата й не спира да мели. Явно им влияя зле с мрачната си физиономия, защото усещам как внезапно млъкват, като се появя и започват да ме гледат странно. Боже, как само ги мразя! А тази вечер трябва да ги понеса някак си и в неформална обстановка. Ташев празнува юбилей и всички сме канени. Изрично помоли да отидем, защото щял да ни съобщава нещо важно. Ще се замъкна за кратко, но не ми е ясно как ще ги издържа.
        След работа се прибрах, но вкъщи е ужасно. Хладилникът е абсолютно празен, не е чистено от седмици, а дрехите ми са разхвърляни навсякъде. Пускам една пералня, колкото да се занимавам с нещо, и сядам на дивана, да изчакам края на прането. Всячески се опитвам да не мисля за това, но отново съм хванат в капана на „Горе ли е още?“, „Ами ако вече си е отишъл?“, „Дали да не проверя?“, „Само мъничко ще надникна.“
        Това не може да продължава повече.
        Качвам се почти тичешком. Не съм влизал тук от повече от месец. Вътре е задушно и прашно. Ангелът си е там и си се пули все по същия начин. Но изглежда променен. Нежният овал на лицето му се е изгубил и сега чертите му изглеждат ъгловати. Бялата му роба виси по него, сякаш е надяната върху тояга. Ръцете му са като на птица – костеливи и с изпъкнали стави на пръстите. Изглежда отслабнал и немощен.
        Изведнъж ме обхваща неистов гняв. Всичко гадно, което ми се случи, дължа на това жалко същество тук, което има наглостта да ми се прави на страдалец. Грабвам тежкия мраморен пепелник (който, сещам се, Силва не можеше да понася) от нощното шкафче и замахвам срещу нещото. То изненадано отваря уста, сякаш иска да проговори, но аз не му позволявам, разбивайки с втория удар челюстта му. Продължавам да замахвам, докато силите ми не ме напускат окончателно. Известно време стоя и гледам разтреперан свляклата се на земята бяла купчина. После бавно оставям пепелника, затварям внимателно вратата след себе си, пъхам няколко ризи в един сак и излизам.
        Повече не желая да се връщам тук.

        ***

        По-лошо е, отколкото си го представях. Ташев се е ухилил като маймуна и май дори и аз не мога да му разваля настроението. Кво толкова му е кеф, че става на седемдесе, не мога да разбера. Вярно, че е фрашкан с кинти, ама те няма как да го подмладят. Другите също са в доста приповдигнато настроение. Дали вече са успели да се нафиркат или наистина се кефят на купона?
        Сипвам си едно голямо и пробвам да се скатая в ъгъла. Ама не става. Ташев веднага се довлича и сяда до мен.
        - Слушай, Светльо – започва наставнически, – отдавна ми се ще да поприказваме и макар това да не е най-подходящият момент, ще ти го кажа.
        Прави дълга пауза, зазяпан в новия си часовник. На мен ми става смешно, защото си мисля, че часовник не е най-добрият подарък за човек на тая възраст. Сякаш му се напомня, че времето му изтича. Ама от офиса решиха това да е и дори и аз имам принос. Дванайсет души - по стотарка на човек. Егаси и часовника. Гравиран е даже: „Шефът е пич“. Ако бяха оставили на мен, друго щях да напиша, ама нейсе. Нека се радва старецът.
        - От известно време не си на себе си и всички го забелязват – включва се отново Ташев. – Жена му го е напуснала, мислех си, сигурно му е тежко. Реших, че с времето ще отшуми. Ти си свестно момче и пристигна с много хъс във фирмата. Пак млъкна, като че не знае как да продължи. Останалите ни хвърлят по едно око, но се правят, че не им е интересно. Около нас се е оформил кръг от празно пространство, какъвто напоследък често забелязвам покрай себе си.
        - Ще ти го кажа направо, Светльо. Струва ми се, че имаш нужда от почивка.
        Ташев въздиша и продължава твърдо:
        - През последните два месеца продажбите са намалели драстично. Говорих с някои от дългогодишните клиенти, само за да потвърдя собствените си наблюдения. Не поддържаш контакти с тях. Не отговаряш на запитвания. Не си им пращал офертите за новите артикули – спира, за да се усмихне на някого и да му смигне и аз забелязвам, че е започнал да оформя перде на лявото си око. После пак се обръща към мен. – Знаеш, в нашия бизнес конкуренцията е голяма. Не можем повече да си позволяваме да губим клиенти. Не ми се щеше да се стига дотук, но не се сещам за по-добро решение.
        Стига бе, тоя май смята да ме отсвири. Не мога да повярвам!
        - Предлагам ти да си вземеш цялата отпуска наведнъж. Даже и неплатената. Почини си месец-два, помисли, съвземи се и после пак ще говорим. Ако си готов да се върнеш отново, ведно с цялата си предишна енергия, продължаваме заедно. Зная аз на какво си способен, когато го искаш. Ако ли пък не, може би ще е време да смениш посоката. Някои хора се изтощават, когато дълго остават на едно място и в това няма нищо лошо. Важното е да не се правят драми от това.
        Да не се правят драми ли? Тоя е луд. Последните осем години му бачкам като добиче. Скъсах си задника да станем водещи в бранша. Три години, цели три години държим първенството по продажби в сектора. И сега, точно когато ми се струпаха на главата толкова неприятности, той ме отстрелва. Как си мисли, че ще се оправя без тази работа? Всичко ми е на кредит. Силва ще ме пореже с такава издръжка, че още сега ме пробожда в сърдечната област, като си помисля. За адвокати също трябва да плащам... Изведнъж така ми дожалява за самия мен, че почти се разхълцвам. Искам да му кажа нещо. Нещо от сорта, че ще се стегна, че наистина съм се поохлабил, ама е временно. Абе нещо, дето се казва в подобни случаи. Той като че ли очаква същото от мен. Но аз не мога. Изглежда ми като да се моля, а аз никога на никого не съм се молил. И вместо това изтърсвам:
        - Добре бе, шефе, кажи ми ти как се справяш с всичко? Кипиш от енергия, а си почти двойно по-възрастен от мене. Мислех си преди, че сме от една порода, ама не сме. Откъде я черпиш тая сила на тези години? Аз ако доживея толкова, ще съм си жив за копане.
        Чак сам се сепвам от дързостта си, но Ташев изведнъж започва да се хили. Оглежда внимателно, приближава глава до моята и започва да шепне:
        - Ще ти кажа, Светльо, ама няма да ми повярваш. Какво пък, и на теб няма да ти повярват, ако се раздрънкаш, така че нищо не рискувам – накланя се още малко към мен и продължава с усмивка: - Имам си ангел, Светльо, истински ангел. Персонален, така да се каже, понеже само аз си го виждам.
        Рязко се обръщам към него, трескаво обмисляйки дали не съм се изпуснал пред някого. Как е разбрал? Бъзика ли ме? Ако е научил отнякъде, защо му е да ме човърка така. Гледам го ужасено и го чакам какво ще каже по-нататък. Той обаче тълкува погледа ми по друг начин:
        - Не се стряскай, не съм луд. А пък ако съм, то хич не е лошо, да ти кажа – отново се разхилва и ми смига. – Първоначално и аз се уплаших. Появява се вкъщи някаква сладурана с криле, невидима за всички останали и ме зяпа изпитателно. Какво друго да си помисли човек, освен че се е халосал. Или че му е дошло времето да се преселва в други измерения. Де да ги знам всички тези, дето са умрели, дали преди това и те не са виждали ангели. Ама минаха няколко дена и нищо. Викам си, не може да е това, нещо друго ще да е. Сам съм, знаеш, вече петнайсет години, откак Дорчето, жена ми, се спомина. Децата пораснаха, изпожениха се и рядко се вясват при мен. И аз започнах да се радвам на ангелската компания. Беше ми малко странно отначало, ама после се сближихме. То си е като психоаналитик вкъщи. Всичко, дето ме мъчеше, си го споделях с нея. Пък и тя се оказа една бъбрица...
        - Как, говореше ли ти?
         - Говори ми, Светльо, и сега ми говори. Ей я тука, до мене е седнала и се залива от смях. Големи веселяци са това ангелите, от мен да го знаеш – Ташев пак ми смига закачливо. – А как само си хапва... Като се появи, беше едно такова хилаво, а сега какви червени бузки само е оформила... Живнах покрай нея, друго си е да има кой да те чака у дома. То и да напазаруваш ти е кеф, и да сготвиш. Че и масата да сложиш за двама.
        Той протяга ръка с два извити пръста някъде вляво от мен и прави движение, сякаш щипва нечия буза.
        - Знам, че не ми вярваш. Мисли, че съм попрекалил с пиенето, ако ти е по-лесно, ама е истина. Много ми потръгна оттогава. Всичко, дето съм го искал, се нарежда без проблеми. Дори и твоето лентяйство в работата напоследък успях да компенсирам без никакви усилия и да ти кажа честно, пак ще сме най-добрите. Не, не си мисли, че ще се размекна по отношение на теб, въпросът все пак е принципен – отпива дълга глътка от уискито и отново накланя съзаклятнически глава към мен. – И друго има, да знаеш. Затова исках всички да сте тук, защото след мъничко ще го обявя публично, но спрямо теб ме гложди леко чувство на вина, та пръв ще го научиш. Ще се женя.
        Изтърсва го толкова тържествено, че чак подскачам. Тази вечер Ташев е пълен с изненади и всяка негова дума ме заковава. Като муха в хербарий съм, само че забодена с поне десетина карфици.
        - Нели е страхотна жена! Винаги съм го знаел, но едва наскоро осъзнах, че никога за нищо не е късно.
        - Нели ли? – изхриптявам – Нели Янева? Аз си мислех, че ти и Дени...
        Спирам без да довърша, прекъснат от развеселения си шеф:
        - Ти луд ли си бе, момче? Та Дени може да ми е внучка, не си ли се замислял? Ха-ха, аз и Дени... как изобщо ти е хрумнало? Та за Нели ми е думата. И тя е загубила мъжа си, и тя е кукувица като мен. А да знаеш само как готви. И не само това, ама другото си е интимна подробност – от честото му смигане оставам с чувството, че има тик на лявото си око. – И най-важното – снижава глас Ташев, – вярва ми за ангела. Такова нещо можеш да споделиш само с човек, за когото или изобщо не ти пука - не се сърди, Светльо, ама не сме си близки, знаеш, – или на когото много държиш. Реших, че ако искаме да живеем заедно, не бива да има тайни помежду ни. И й разказах всичко. Щом за това ми повярва и го прие, значи е жената за мене.
        Търся с поглед Нелито Янева и я виждам да реди сандвичи в един поднос, хвърляйки нежни погледи през рамо към Ташев. Боже, как не съм го забелязал по-рано.
        Ташев става, взима си чиния от масата и я препълва с храна. Пътьом прошушва нещо на Янева и тя примигва доволно. После пак се настанява до мен, оставяйки яденето на съседния стол. Мълчи дълго, оглеждайки с доволство огромния си хол и всичките гости в него. След малко ме бута с лакът и сочейки ми към празната чиния до себе си, ми казва заговорнически:
        - Човек трябва добре да храни своя ангел хранител, за да му върви в живота. Това от мен да го знаеш.
        Засмива се и се изправя тържествено. Плясва няколко пъти, за да привлече вниманието, и едва след като става фокус на всички погледи, започва с патос:
        - Скъпи приятели, благодаря ви, че сте тук, за да споделите с мен празника ми. Но това не е обикновен юбилей. Защото никога досега не съм бил толкова щастлив. Причината за моето щастие се казва...
        Не издържам повече. Изхвръквам от дома на Ташев и дълго тичам в снежната нощ, без да осъзнавам накъде съм се запътил. В главата ми е заседнала картината на изпосталялото тъжно същество в стаята за гости, чиято челюст разбих. Ангел хранител значи. Как изобщо не ми беше хрумнало. Изведнъж някаква надеждица пропълзява в мен. Може би не е късно? Нали ангелите са безсмъртни, не може да е умрял. Ще поправя всичко, всичко. Изскачам внезапно пред едно блуждаещо такси и изстрелвам адреса си. Шофьорът за миг ме поглежда с любопитство, но те какво ли не са виждали. След десет минути съм си вкъщи. Взимам стъпалата по няколко наведнъж и нахълтвам вътре.
        Няма го. Нито ангелът, нито дървеният му стол. Никой няма. След толкова молби е изчезнал, тъкмо когато исках да му се извиня. И да го нахраня. Да си поприказваме. Мамицата му ангелска. Как ще оправя сега нещата?
        Усещам, че съм се задъхал. Колко е задушно тук. Въздух съвсем не достига. Изведнъж ме прорязва такава болка в гърдите, че чак зяпвам от изненада. Отворил съм уста и лакомо се опитвам да напълня с кислород вътрешностите си, но мускулите ми не ми се подчиняват. Никога не съм предполагал, че дишането е толкова трудно нещо. Свличам се до вратата и оставям света да се оттече от мен. Последната ми мисъл е насочена към Ташев. И тя е, че умиращите съвсем не винаги виждат ангели, преди да си отидат.

---

^* Разказът е включен в книгата „Чекмедже за единични неща“ на Гергана Пожарски, която ще излизе с марката на Издателство „Ерго“ и ще се разпространява в добрите книжарници след 20-ти септември!

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.