В началото Борис не можеше да мисли за нещата около себе си. Те му се случваха и той нямаше как да ги избягва.
         Например родителите му, колкото и кротки да бяха, винаги го стряскаха с това, че приличат повече на баба и дядо, отколкото на родители. Сестра му беше осемнайсет години по-голяма от него и я вземаха за майка му.
         По-късно измисли начин да се спасява. Опитваше се да попада в необитавани от други светове, където връзки от този тип бяха трудни за установяване.
         Първият му собствен периметър станаха пчелите.
         Преди да отиде в английската гимназия в Пловдив, имаше много време и никаква работа. Период, в който превърна в работа прекарването на времето. После стана обратното, научи се да разтегля времето според работата за свършване. И да стои в стаята си, докато семейството на сестра му, където трябваше да живее, водеше друг живот.
         Когато сложи очила, детското му лице придоби онази сериозност, която дотогава се разпознаваше като болезнена разлика. Това някак успокои всички, сякаш нещата бяха дошли на мястото си. Очилата опитомиха неясните роднински страхове, свързани с Борис. Не че го познаваха повече отпреди. Но момченце, което носи очила и е затворено, е по-малко тревожно от момченце, което не носи очила и е затворено.
         Борис веднага схвана промяната и ползата от нея. Когато по-късно остави брадата си да расте, тя също като очилата застана на мястото на онова, което всяваше неясен страх. Едно нещо вместо друго. И отзад - детето, наречено Борис.
         Не се и питаше как се справят другите. Единствената му грижа беше собствената му неприкосновеност. Когато му се случваше, безпогрешно я разпознаваше.
         Научи се да прави неща, на които другите не обръщаха внимание. Или да ги прави така, че да не му обръщат внимание. Например, беше готов да яде нещо, което не харесва, но не и да се издаде, че не го харесва и това да се превърне в общо достояние. Когато схвана, че майка му се тревожи без да разбира защо, реши, че засега това е достатъчно.

следваща глава