После дойде смъртта на осемгодишния внук на бабичката. Тя живееше в съседната къща и момченцето идваше да прекара при нея лятото. Баща му и майка му го докарваха с кола през юни, после минаваха един-два пъти до септември с продукти и накрая го прибираха за училище. Бяха на една възраст с Борис и се познаваха отдалеч. Но тъй като Борис не играеше с децата, градското момченце имаше повече приятели от него.
         Ловът на риба беше тяхно лятно занимание. Язовирът тънеше в тиня и застояла вода, но там живееха поколения шарани. Димът от огньовете показваше на Борис къде се събират момчетата. Във въздуха се носеше мирис на сухи дърва и храна. Или поне онова, което те наричаха храна и което бяха заловили. Борис не искаше да има нищо общо с тази работа. Не го привличаха нито момчетата, нито рибите. Нито пък онова, което момчетата вършеха с рибите.
         Как се удави момченцето, никой не разбра. Просто една вечер не се върна при баба си.
         Нещастието надвисна над цялото лято. Борис беше заведен от майка си да види момчето. Дори и по-късно не можа да си обясни по какви причини това дете беше облечено в бяла дреха и поставено в ковчег с цветя, пред който се извървя цялото село.
         Когато премина пред ковчега и постави вътре цвете, както му беше казала майка му, почувства, че това е някакъв вид наказание. Оплакваха го така, сякаш те го бяха убили.
         Борис за първи път виждаше мъртъв човек. Дете. Загледа се в спокойното лице и му хрумна, че момченцето се е скрило някъде. В този момент изпита нещо, което приличаше на завист; представи си, че е невидим за другите.
         Както обикновено не заговори за това с никого.
         През останалата част от лятото децата не се виждаха по същите места. Беше непоносимо горещо. От време на време избухваше буря и сваляше на земята листа и клони. Бабичката престана да излиза от вкъщи. По поръчка на майка си Борис ходи няколко пъти да й носи супа и хляб. Бабичката седеше или лежеше на купчинка в кухнята. Всички врати бяха отворени. Но не и прозорците.
         Борис обичаше да ходи при нея. Тя не го поглеждаше и не го заговаряше. Никога не я завари заспала. Първото нещо, което виждаше, бяха отворените й очи. Гледаше някъде зад него, далече от него. Гледаше много хубаво, според Борис. Внимателно и същевременно усмихнато. Не изглеждаше нито унесена, нито уплашена.
         Той поставяше на масата поредния съд и увит в кърпа хляб и взимаше предишните. Бабичката не ги беше докосвала. Борис сядаше на края на леглото и пъдеше мухите. Кой знае защо в кухнята беше по-хладно отколкото навсякъде другаде. Или поне на него му се струваше така. Бабичката също се беше скрила някъде и Борис искаше да узнае как се влиза там. Докато седеше с нея се чувстваше добре, дори още по-добре, отколкото с пчелите. Трудно си тръгваше. Веднъж майка му дойде да го търси. Видя я да влиза в двора и тръгна насреща й. Ако го беше заварила с бабичката на леглото, щеше да изпита срам. Да седи с нея си беше само негово и не искаше дори майка му да го заварва. Той излетя навън, а майка му дълго остана в къщата.

следваща глава