Пол Клодел

лирична проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

ВЪТРЕШНАТА СТРАНА НА ТОКИО

 

Пол Клодел

 

Превод от френски: Андрей Манолов

 

 

          I

 

                   Нито край гората, нито край брега, край стена в разходките си всеки ден минавам,
                      Има винаги край мен стена отдясно.
          Има винаги стена, край нея аз вървя и тя край мен минава и зад мене се простира, а пред мене още има много, тъй че винаги остава.
                      Непрестанно има покрай мен стена отдясно,
          А отляво е градът с огромните си булеварди, устремили се към всичко точки на земята.
                      Но край мене има винаги стена отдясно.

 

          И завивам аз (на тази спирка на трамвая), вече знам, морето се простира там, в далечината,
                      Но неотделима е стената покрай мен отдясно,
          Под краката ми градът разстила се и този крехък свят, изпълнил вечерта, просветва, после гасне мигновено,
                      Но това не пречи на стената да е покрай мен отдясно,
          Тази същата стена, която ме отвежда другаде, за да ме върне тук отново,
          И затворя ли очи, ръка остава само да протегна,
                      За да проверя това присъствие отдясно.

 

          II

 

          Приличам на човека, който с любопитство слещу слънцето е вдигнал лист хартия,
          Вижда текста той отпред, но същевременно долавя и пейзажа, разположил на обратната страна на листа цялата си шарения,
          Тъй, когато бях в Бразилия, пред мен явяваше се Женевиев и всичките ми листове пропити с образа й бяха,
          (Докато се срутваха мостовете над Марна и снаряди върху моето селце валяха)
          А по тяхната страна обратна, по която сянката на още ненаписаните думи бе се разпростряла,
          Бъдещето очертаваше пейзажа си през леката мъглица бяла.

 

          III

 

          Съдбата от едно на друго място ме отвежда неочаквано и без да ме щади.
          Трябва както мога да се справям със Бразилия, която днес все още по Япония оставя своите следи.
          Сред все един и същ пейзаж на другите животът си протича неизменно ей така.
          А моят по разпръсната хартия се стаява в редове, прекъснати от нечия ръка.
          Сред всички обстоятелства, които някой изведнъж като хартиени стени отмества тук пред мене,
          Моята душа потайно преминава между светове разединени.

 

          IV

 

          Рибарят хваща риба с този кош, дълбоко под вълните скрит.
          Ловецът с тази примка, притаена между двата клона, птичета лови.
          Аз пък, казва градинарят, за да хвана и луната, и звездите, само мъничко вода ми е достатъчна - а за черешите разцъфнали и пламналите кленове достатъчно ми е да размотая само тази водна лента.
          А пък аз, поетът казва, за да хвана образите и идеите, достатъчна ми е хартиената бяла стръв и боговете, щом по нея минат, ще оставят своите следи, тъй както птиците в снега.
          За да подмамя стъпките на Повелителката-на-Водата е достатъчно за мен килимът от хартия, който й разстилам; за да накарам Повелителя-на-Въздуха да слезе, е достатъчен за мен едничък лунен лъч, достатъчна е тази бяла стълба от хартия.

 

          V

 

          Аз искам да напиша стихове, които да отвеждат едновременно по три различни пътя.
          Първият е този на светците, там над нас, които всичките ни действия приемат и ги претворяват във тържествен дар; по него шествието им над нашата история върви.
          Самите стихове са вторият, защото са поток от думи, улица просторна и модерна те са, цялата изпълнена с тълпа, която все в една посока си върви и сред която никой никого не притеснява.
          Третият, от другата страна на листа, е реката необятна и невидима;
          За да се види тя, е нужно този наръч от тръстики изведнъж да се изпречи по течението, да заискри луната под коремчето на дива патица
          Или е нужно просто някоя мушица огнена да дойде заедно със отражението си, едничко огнено мънисто, от което става видимо течението изведнъж.

 

          VI

 

          Дворецът, казва Кралят, съм опасал с пръстен от небе и вече ми се струва, че изобщо на земята не държа.
          Дойде часът за сън и ми се струва, че под мене нищо няма, чувствам се като понтона, който в полунощното море започва да се мъчи и да стене.
          Нека моите последни гости да побързат (виждам аз две-три коли, които, светвайки с фенерите си, бързат през чакълестата пустош).
          Скоро ще прекъснем и последния си мост.

 

          VII

 

          Този древен ров е пълен със вода и в нея всяко нещо безразборно се оглежда, все едно дали е близо, или е далеч.
          Виждам аз свещта на продавача на юфка, една звезда голяма между две листа от водна лилия компания й прави.
          Това сито на сладкаря просто с вечността се сля, до него виждам аз совалката си е изпуснала Тъкачката-Небесна; тя би пуснала едното, за да вземе другото в ръка.
          Така и стиховете ми не знаят никакви различия в пространството и времето, в тях нещата са обединени от потайна близост и ако помръдне лист, това е, за да блесне някоя звезда.
          Всичко тук престана да умира.

 

          VIII

 

          Читателю, дъха си спри, страхувай се от полъха му, може той да оскверни вълшебната повърхност.
          Вятър се надигна от морето изведнъж и тази ширнала се страница за миг пред мене се покри с неизброими букви.

 

          IX

 

          С нокът само ако я докоснат, и камбаната от Нара забучава и започва да кънти.
          Кръгла дума без стебло от само себе си разцъфва на хартията, едничка дума, недописана от пръста върху пясъка;
          Душата в този миг е от вълнение обхваната и то навлиза в дълбините на разсъдъка.
          Върбов лист върху кристалната повърхнина на езерцето пада и веднага цялото небе със своите звезди, земята, Кралският дворец, градът безжизнен
          От едната чак до другата страна на изтъканото от сън платно потръпват и се залюляват
          И върху лицата там, на Седмото Небе, бръчица почти невидима се появява.

 

          X

 

          Мисъл заедно със отражението си.
          Клон със своя образ огледален, клон с листата си особени сред другите листа.
          И веднага вятърът го разлюлява над водата търпелива и изпаднала в захлас, която винаги повтаря знак един и същ, докато бавно своя отговор подготви,
          И веднага той престава да се движи, а ленивата вода помръдва и тогава отражението се разпада
          В отговор на този неизвестен сблъсък, станал някъде натам.

 

          XI

 

          В краката си поглеждам, за да видя слънцето.
          Достатъчно е само поглед да сведа и в миг това, което е било мъгляво, става ясен образ и във рамка се побира цялото движение е вместено във тази продължителност на неподвижната вода.
          Над тази буква, чийто смисъл е вода, червена точка е поставена и тя завинаги я спира.
          Както художникът, къда да е по своя лист поставил точица с върха на четката си,
          Замечтан е още и не знае той жена ли, бор ли, или морска шир ще нарисува,
          Тъй и погледът ми спира на това червено петънце сред езерото.
          То не е изобщо днешното ни слънце, а свидетел сред водата и око за много изгорели зрелища.
          Като жаравата в огнището, която само мен е чакала, за да угасне.

 

          XII

 

          Живея вътре в пръстен.
          Вече знам, че не отвън, а вътре е стената, на която аз съм пленник.
          Знам, че за да стигна от една до друга точка, бих могъл отвсякъде да мина, само не през центъра.

 

 

 

 

Електронна публикация на 30. юли 2003 г.
Публикация в сб. "Съвети към добрия пътник", П. Клодел, В. Сегален, С., 1988, "Народна култура".

г1998-2003 г. Литературен клуб. Всички права запазени!