Дьорд Драгоман

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ГЛИНА

 

Дьорд Драгоман

 

Превод от унгарски: Светла Кьосева

 

         В средата на тумбата кладата се е разпалила хубаво. Стара майка излиза от чехлите си, опипва със стъпало изчистената от трева и бурени земя и казва: топличка е – да опитам и аз.
         Отивам, пипам пръстта, наистина е топличка. Стара майка казва да си сваля обувките. Развързвам белите си китайски маратонки, свалям ги, след което смъквам и хавлиените си чорапи, смачквам ги на топка и ги слагам в обувките.
         Стара майка вдига от земята чувала, който е изнесла от килера за дърва, развързва го и почва да ръси съдържанието му. Пълен е със суха пръст, пада на плочици и буци и вдига прах, докато Стара майка я изсипва. Поръсва хубавичко с нея онази част, която е изчистена от израстъците трева и бурени, след което пак завързва отвора на чувала.
         Предпазливо пристъпва, сякаш гази във вода, с вдигната над колената пола. Кракът й потъва почти до глезен. Стои, гледа огъня, после мене. Вика ме, глина, казва, топличка е. Пристъпвам, имам чувството, че съм стъпил на затоплен от слънцето пясък.
         Стара майка застава насреща ми и ме хваща за лакътя. И аз се хващам за нейния. Костелив и остър е.
         Стоим вкопчени един срещу друг. Огънят пращи.
         Стара майка ми прошушва много тихо да гледам огъня, но към земята да не поглеждам. Към земята и към нозете си. Кимвам, че съм разбрал.
         Стара майка ми прошепва, добре тогава, прочиства си гърлото, плюе на земята и запява. Без да си отваря устата, някакъв звук трепти дълбоко из гърлото й. Затрептява и в моето гърло, обхожда цялото ми тяло.
         И аз пея с нея.
         Стара майка ме държи здраво за лакътя. Хванал съм я и аз здраво. Стара майка внезапно се раздвижва. Крачка наляво, движа се и аз с нея, стъпвам наляво. После назад, после надясно, после напред. Отначало бавно, после все по-бързо. Песента също забързва. Все по-бърза и по-поривиста.
         Стъпалата ни потъват в глината, удрят земята все по-бързо и все по-силно. Чувствам как полека се затоплям.
         Продължаваме да играем.
         Пламъците на огъня се протягат, кладата бумти висока и жълта.
         Стара майка притваря очи, косите й се разпиляват, пее на много висок глас. И аз пея на много висок глас. Глината под нозете ми се е нагорещила, тъпча я силно с крака. Кънти под нас, пращи и трещи. Шумът непрекъснато се усилва. Отеква като тъпан.
         По едно време усещам, че кракът ми потъва в пръстта, искам да спра, искам да видя какво се е случило, ала Стара майка отваря очи и ме поглежда, поклаща глава, без да спира да пее и да играе, сещам се какво ми е казала в началото, не поглеждам надолу, продължавам да играя.
         Чувствам как около крака ми пльока гореща кал, дори се подхлъзвам, но Стара майка ме е хванала здраво и ме удържа, а когато след това и тя се подхлъзва, аз я хващам и я удържам.
         Гърлото ми е горещо и сухо, и дъхти на пушек от пеенето. Гласът ми е по-дълбок, по-стържещ и дрезгав.
         Продължаваме да играем.
         По едно време усещам под стъпалата си нещо твърдо, сякаш някакъв клон, за малко да се препъна, Стара майка ме улавя, кракът ми се подхлъзва, трябва да е клон или дебел корен, не знам как е попаднал там, искам да погледна, но не смея, гледам огъня, клоните са се нажежили, пламтят алено, пукат, бавно се реят из пламъците, виждам как кладата всеки момент ще рухне.
         И Стара майка поглежда натам, после към мене, не спираме да пеем, но вече не играем, само скачаме, под краката ни вече няма кал, глината се е втвърдила, имам чувството, че скачам върху камък, или върху много твърда земя, но не поглеждам надолу.
         Не скачаме едновременно със Стара майка, а ту единият, ту другият, първо тя, веднага след нея – аз, спираме за миг, после пак тя скача, пак аз, тупур-лупур, усещам в гръдния си кош, това е ритъмът на сърцето ми, подскачаме в ритъма на сърцето ми.
         Изпотен съм, потникът ми е подгизнал, косата ми е вир-вода, чувствам как потта си стича по гърба ми, по кръста, по бедрата ми.
         Скачаме все по-бързо, сърцето ми бие все по-бързо, и усещам как под краката ми нещо се раздвижва, блъска ме, отхвърля ме нависоко.
         Скачаме със Стара майка с все сила от глината на тревата, до кладата.
         Иска ми се да погледна назад, към глината, но не смея. Стара майка прикляка, клякам до нея и аз, и двамата дишаме задъхано, гледаме огъня.
         Стара майка протяга ръка към огъня и казва – сега, и кладата се сгромолясва с трясък.
         Стара майка пъхва ръка в огъня, сграбчва нещо с шепа и го изважда. Показва ми дланта си, в нея има голям като орех червен въглен. Нищо не казва, само ми махва и аз разбирам какво трябва да направя, защото се обръщам, Стара майка се обръща заедно с мене, поглеждам към земята, Стара майка също поглежда.
         В глинестата кал лежи фигура на човек, има тяло, глава, ръце, крака, целият е от пръст, от глина, по гърдите и по главата му се виждат следи от стъпалата ни. Лице няма.
         Стара майка се навежда, с нокътя на малкия си пръст му рисува уста, с безименния и със средния пръст прави над устата две дупки за нос, а с показалеца и палеца пробива две очи над носа. Казва „нетене”, виждам, че въгленът е през цялото време в ръката й.
         Става, прекрачва над лежащата фигура от другата страна, пак кляка, с дланта си притиска въглена в гръдта й, горе, от лявата страна, чувам свистенето. Стара майка го зарива с пръст и пак казва „нетене”. После сграбчва с две ръце лявата ръка на фигурата, и ми кима с глава да й помогна, аз сграбчвам дясната ръка, за лакътя, глината е тежка, твърда и топла изпод дланта ми.
         Стара майка ми казва да дърпам. И тя дърпа, много е тежък, но полека се размърдва. Дърпам, Стара майка също го дърпа, знам, че всеки момент ще се надигне от пръстта и ще се изправи. Поглеждам лицето му, следите от пръстите на Стара майка. Лицето е страховито, искам да пусна ръката, но не смея.
         Стара майка се обажда и ми казва да дърпам и да не се страхувам, това е просто един глинен човек, така го наричат, Кокала на земята, той ще ни е слуга.

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. април 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]