Фернандо Песоа

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ИЗ “ПАЗАЧЪТ НА СТАДА”

 

XLVIII

 

Фернандо Песоа

 

Превод от португалски: Румен Стоянов

 

 

От най-високия прозорец на моя дом
С бяла кърпичка за сбогом махам
На стиховете ми, поели към човечеството.

 

И не съм радостен, ни тъжен,
Тази е участта на стиховете.
Написах ги и трябва на всички да им ги покажа.
Защото не мога стори другояче
Както цвете не може да скрие баграта си,
Нито река да скрие, че тече,
Или дърво да скрие своя плод.

 

Ето ги, отиват вече надалеко, сякаш в дилижанса
И без да искам мъчно ми е,
Сякаш усещам болка в тялото.

 

Кой ли ще ги прочете?
В чии ръце ще стигнат?

 

Цвете, орисията откъсна ме е за нечии очи.
Дърво, изтръгнаха ми плодовете за нечии уста.
Река, орисията на моята вода е да не остане в мен.
Покорявам се и почти съм радостен,
Почти радостен, както някой уморява се да бъде тъжен.
Идете си от мен, идете!
Дървото отминава и се разнася из природата.
Повяхва цветето и прахът му трае вечно.
Тече реката и в морето влиза и водата винаги била е негова.

 

Отминавам и оставам, като всемира.

 

 

 

Електронна публикация на 14. октомври 2009 г.
г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]