Жан-Пол Сартр

за него

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

„Винаги съм мечтал да правя театър“

 

Симон дьо Бовоар разговаря с Жан-Пол Сартр

 

Превод от френски: Огнян Стамболиев

 

 

         Разговорите на Симон дьо Бовоар с Жан-Пол Сартр от август 1974 излязоха в сборника "Сбогом" на изд. "Галимар", Париж. Отначало останаха незабелязани от критиката и читателите, но след това претърпяха няколко издания и бяха преведени в редица страни на Европа. Симон дьо Бовоар признава, че Сартр е бил доста уморен, но въпреки това разговорите представят философския и творческия свят на големия френски екзистенциалист. В предлагания разговор се срещаме с театралната естетика на драматурга Сартр. (Огнян Стамболиев)

 

 

         ЖАН-ПОЛ САРТР: Винаги съм мечтал да правя театър. Когато бях дете, на осем години, отивах в Люксембургската градина и играех там пред минувачите с марионетки, от онези, дето се движат с конци.

 

         СИМОН ДЬО БОВОАР: И като юноша реши, че трябва да пишеш за театъра...

 

         Ж.П.С.: Тогава пишех пародии и дори оперети. Ходех често в театъра "Ла Рошел" и дори написах голяма оперета, озаглавена "Орас дьо Локл".

 

         С.Б.: А играл ли си на сцена?

 

         Ж.П.С.: Когато бях ученик в Екол Нормал, написах едноактна пиеса за училищния живот. В нея изпълних ролята на директора. После съчиних драма, озаглавена "Епитемей". Боговете влизат в едно гръцко село с намерението да накажат неговите непокорни жители. А те са: художници, поети, артисти, драматурзи (?!). Там е и Прометей, който прогонва боговете, след което трябва да бъде наказан...Но още тогава реших, че театърът всъщност е нисък жанр. Да, такава бе моята "концепция" за него тогава!

 

         С.Б.: А след това? Мисля, че трябва да споменем "Бариона"?

 

         Ж.П.С.: По време на военнопленничеството ми участвах в театрална трупа, която подготвяше по една нова пиеса всяка седмица. В огромен хангар правехме декорите сами, с подръчни средства и тъй като аз минавах за писател, ми възложиха да съчиня една коледна пиеса. Тогава създадох "Бариона". Мисля, че беше доста слаба, но все пак имаше някаква театрална идея. След нея се запалих по театъра. За цял живот!

 

         С.Б.: Но ти тогава ми писа, че искаш да се посветиш изцяло на театъра. "Бариона" беше ангажирана драма. Под историята на окупираната Палестина се разбираше нашата Франция през фашистката окупация...

 

         Ж.П.С.: Но немците съвсем не разбираха това. Разбираха го военнопленниците французи.

 

         С.Б.: И това ти даде криле, за да продължиш... Последваха "Мухите". Кажи ми нещо сега за тази прочута пиеса.

 

         Ж.П.С.: По това време бях приятел с Олга Козакевич. Тъкмо беше завършила курсовете по актьорско майсторство на големия Шарл Дюлен и търсеше повод за дебют. Предложих на моя приятел Дюлен да напише пиеса специално за нея. Използвах един древен сюжет, една легенда, на която, разбира се, реших да предам съвременни акценти - за Агамемнон и неговата съпруга. На Орест, който убива майка си, и на Ернилия дадох съвсем друг смисъл. Всъщност имах предвид немската окупация. Исках да говоря за свободата, за абсолютната свобода като човек и преди всичко за свободата на французите, тогава поробени от нацистите.

 

         С.Б.: Казваше на французите: бъдете свободни, намерете свободата си, освободете се от угризенията и притесненията. И какво чувство изпита, когато видя пиесата на сцена?

 

         Ж.П.С.: Не бях очарован. Бяхме приятели с Дюлен, говорихме преди това за постановката. Аз не разбирах много от театър, но дискутирахме. Всъщност работата на режисьора в театъра е нещо много важно. Спектакълът е върху основата на моя текст, но и нещо друго, съвсем друго... След това не съм имал подобно усещане при други постановки на мои пиеси. Не знам защо...

 

         С.Б.: А как беше при тях? По-специално с пиесата "При закрити врати"?

 

         Ж.П.С.: Реймон Руло направи една изключителна режисура, истински модел на съвременна режисура. Реализира я точно така, както си представях, че трябва да бъде поставена тази пиеса. А тя е доста трудна.

 

         С.Б.: А коя беше следващата ти пиеса?

 

         Ж.П.С.: Казваше се "Мъртъвци без гробове". Исках да покажа колко безразлични са станали французите след войната и Съпротивата. Беше момент на силно възраждане на едрата буржоазия, която тогава възстановяваше контактите си с немците и това не можеше да не раздразни мнозина.

 

         С.Б.: Наистина, ти тогава предизвика голям скандал. Защо я написа?

 

         Ж.П.С.: За да напомня на французите, че са били измъчвани и че някога са били смели.

 

         С.Б.: Бих искала да ми кажеш сега каква според теб е разликата между театъра и прозата?

 

         Ж.П.С.: Трудно е да се каже. Трудно е да се намери основната тема в една драма. В прозата е по-лесно. Понякога стоя с часове, с дни, със седмици пред белия лист и не мога да напиша нищо свястно.Чувствам се като последния глупак.

 

         С.Б.: Кога си по-доволен? Когато видиш, че пиесата, която си създал, е добре написана, или когато установиш,че има сценичен успех?

 

         Ж.П.С.: Любопитно нещо! Книгата все пак е предмет. Един мъртъв предмет. Стои на масата и ти не можеш да се почувстваш солидарен с нея. Докато пиесата е нещо друго. Поне за известно време. Живееш, работиш, занимаваш се с най-различни неща, а всяка вечер, някъде далече от теб, тя, пиесата, си има своя живот, играе се, продължава да съществува съвсем отделно и независимо от теб. Интересно е да живееш, например, на булевард "Сен Жермен" и да знаеш, че в театър "Антоан"...

 

         С.Б.: Играят в момента твоя пиеса. И това ти доставя голямо удоволствие, нали?

 

         Ж.П.С.: Когато се игра "Дяволът и добрият Бог", например, бях много доволен. Беше истински успех.

 

         С.Б.: И след това, като я постави театърът на Жорж Уилсон...

 

         Ж.П.С.: Да, много. Винаги съм имал успех с тази пиеса. Но премиерата й беше истински провал, макар че генералната репетиция беше доста добра.

 

         С. Б.: Аз никога не съм ходила на генералните репетиции на твоите пиеси. Беше ме страх. Много се вълнувах за теб.

 

         Ж.П.С.: Знаеш ли, ако в началото потръгне добре, това съвсем не е знак, че докрая ще е така. Но ако продължава да върви добре, е нещо друго. Важното е да установиш истински контакт с публиката, всяка вечер. Хубаво е да владееш залата със своя текст. И да влезеш сам, незабелязан, да седнеш някъде, без да те видят и да наблюдаваш реакциите на хората, дошли да чуят и видят твоя текст.

 

         С.Б.: Говориш така, но не си го правил никога.

 

         Ж.П.С.: Да, не съм го правил...

 

         С.Б.: И все пак, коя от пиесите си обичаш най-много?

 

         Ж.П.С.: "Дяволът и добрият Бог".

 

         С.Б.: Да, обичам я и аз, но много повече ми харесва "Затворниците от Алтона".

 

         Ж.П.С.: Аз пък не я харесвам, макар да не е лоша.

 

         С.Б.: Кога по-точно я написа?

 

         Ж.П.С.: През 1958 г., в един кризисен за мен момент.

 

         С.Б.: Защо кризисен?

 

         Ж.П.С.: Спомни си, точно тогава беше превратът срещу Дьо Гол. Взех отпуска и отидохме в Италия, в Рим, където написах последните сцени от "Затворниците".

 

         С.Б.: Сцените със семейния съвет. Доста са слаби.

 

         Ж.П.С.: Да, така е, слаби са...

 

         С.Б.: А сега какви са връзките ти с театъра?

 

         Ж.П.С.: Вече не пиша за театъра.

 

         С.Б.: Защо?

 

         Ж.П.С.: Защо? Защото идва момент, в който се разделяш с него. Защото добрите пиеси не се пишат от стари хора като мен. Има нещо притесняващо в това, нещо "спешно" има във всяка пиеса. Идват героите и ти казват: "Добър ден! Как сте?" и знаеш, че само след две - три сцени ще започне нещо, което обикновено свършва често пъти доста глупаво. А в реалния живот съвсем не е така. Също сме притеснени, също живеем глупаво, но не бързаме, както в пиесите. Докато една пиеса не може да бъде създадена без момента "спешност"...

 

         С. Б.: Защо казваш, че на стари години нямаш шансове в театъра?

 

         Ж.П.С.: Идва момент, в който просто нямаш какво да кажеш. Оказва се, че си изчерпан, изпразнен...

 

         С.Б.: А мислиш ли, че във Франция вече няма авторски театър?

 

         Ж.П.С.: Например последната постановка на Мариан Мнушкин, "89" се казваше, беше направена от актьорите, които сами съставиха текста.

 

         С.Б.: И това те впечатли много, нали?

 

         Ж.П.С.: Ако сега направя нова пиеса, което сигурно няма да стане, бих потърсил друга, по-подходяща форма за това време. Всъщност театърът се променя доста бързо.

 

         С.Б.: Днес в театъра публиката е е по-скоро буржоазна. А ти беше казал: "Нямам какво да кажа на тези буржоа".

 

         Ж.П.С.: Имах опит и с работническата публика, пред която представих моята пиеса "Некрасов".

 

         С.Б.: Е, харесаха ли я?

 

         Ж.П.С.: Не знам, не съм сигурен. Мисля, че театърът все пак е доста сложно нещо...

 

 

Електронна публикация на 21. май 2006 г.

г1998-2006 г. Литературен клуб. Всички права запазени!