ПРАШИНКАТА

Елисавета Багряна

            - Каква съдба! - ми казваш.
Е, да. Не ме отмина никое човешко изпитание:
            ни болка, ни печал
            ни бедствие, ни злополука,
            ни оскърбление, ни клевета.
            И всякое остави в мене рана -
            в душата ми или в тялото ми.
            Но пак живея.

 

            Живея - мога да се радвам
            на слънцето и на света,
            на ранното разсъмване,
            на буйството на пролетта,
            на първото кокиче над снега,
            на детските учудени очи
            и в сълзите изгрялата дъга.
И мога на усмивката с усмивка да отвърна,
            и мога да обичам.

 

- А откъде се взе у тебе тази сила?
И аз понякога се питам...

 

Но взра ли се в съдбата на земята ни,
            в безбройните премеждия,
            в които тя, недоубита,
            кипя, горя, но оцеля,
            си мисля: може би и аз,
            прашинка от пръстта й,
            не чудеса -
частица атомна от нейната съдба и сила
            съм попила и отразила. -
            Тъй както слънцето блести
            и в капката роса.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи