Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

ПРАШИНКАТА

 

Елисавета Багряна

 

 

                  - Каква съдба! - ми казваш.
      Е, да. Не ме отмина никое човешко изпитание:
                  ни болка, ни печал
                  ни бедствие, ни злополука,
                  ни оскърбление, ни клевета.
                  И всякое остави в мене рана -
                  в душата ми или в тялото ми.
                  Но пак живея.

       

                  Живея - мога да се радвам
                  на слънцето и на света,
                  на ранното разсъмване,
                  на буйството на пролетта,
                  на първото кокиче над снега,
                  на детските учудени очи
                  и в сълзите изгрялата дъга.
      И мога на усмивката с усмивка да отвърна,
                  и мога да обичам.

       

      - А откъде се взе у тебе тази сила?
      И аз понякога се питам...

       

      Но взра ли се в съдбата на земята ни,
                  в безбройните премеждия,
                  в които тя, недоубита,
                  кипя, горя, но оцеля,
                  си мисля: може би и аз,
                  прашинка от пръстта й,
                  не чудеса -
      частица атомна от нейната съдба и сила
                  съм попила и отразила. -
                  Тъй както слънцето блести
                  и в капката роса.

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

Публикация в кн. „Вечната и святата“, Елисавета Багряна, Изд. „Захарий Стоянов“, 2002 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]