Хората си мислят, че знаят.
      Галадрос накуцваше към светилището. Там, след мястото за поклонение, погребваха мъртвите. Всеки се силеше да даде най-доброто за отвъдния живот на починалите си близки. Ритуалът беше сложен и изискваше много време. Трима мъже работеха непрекъснато, за да изпълнят поръчките. Наричаха ги изпращачи. Те миеха телата, намазваха ги със специален балсам и ги оцветяваха с червена охра. Балсамът и охрата проникваха дълбоко и често костите на починалите ставаха червени. Това беше единственият начин да се разпознаят когато дойдеше времето...
      Галадрос искаше лично да се убеди, че тялото на брат му ще получи всичко, от което се нуждае.
      Изпращачите вече работеха. Тесни прорези на определени места гарантираха, че охрата и маслата ще стигнат до костите на брат му. Лошото беше само едно. Той не загина в битка, както беше редно за един мъж. Загина нелепо и съвсем случайно. Братът на Галадрос падна от кон... Конят също щеше да бъде погребан с него. Сега Галадрос уговаряше любимата жена на Валтес да го последва в царството на сенките. Тя обаче не искаше. Налагаше се да й помогне, за да вземе правилно решение. По времето на неговия баща и на бащата на баща му такива неща не се случваха. Жените сами слагаха край на живота, който ставаше излишен. Щом загинеше мъжът, жените нямаше на кого да служат. Не можеха да раждат деца, нямаше на чии победи да се радват. Нямаше за кого да приготвят храна. Тогава им оставаше само едно – да последват своя господар. Но елините... Тези долни кучета! Предатели! Обикновени крадци!
      Галадрос се сети за елините и така побесня, че дори спря да накуцва. Беше сигурен, че само те и никой друг са преписвали знаците за Пътя. Елините и техните противни знаци! Щом започнеш веднъж да оставяш по плочки и камъни следи...
      Гетите не записваха нищо. Не беше нужно. И другите племена не оставяха знаци след себе си. Такъв беше редът. Те трябваше да бъдат готови всеки момент, защото никой не знаеше кога Звездния Конник ще препусне по земята и ще ги призове за път. Траките не трупаха като елините. Защото е трудно да поемеш по Пътя натоварен като кон. Те трябваше да бъдат свободни от товарът на вещите. И всички спазваха този закон. Докато елините не се намесиха. Първо промениха обичаите и после започваха да разбиват реда на земята. Жените вече не искаха да следват мъжете си. Младежите оставяха знаци по камъните... Къде отиваше този свят?
      Тялото на Валтес беше готово за пътя. Единият от изпращачите гледаше настойчиво Галадрос в очите.
      – Какво?
      – Сам ли ще остане, господарю?
      – Ще направя каквото мога...
      Галадрос излезе бързо, защото миризмата не му понасяше, и тръгна да огледа как върви строежа на гробницата. Там всичко беше наред. Строителите си знаеха работата и нямаше нужда да им се напомня, че е бърза. Сега оставаше най-важното – жената...
      Намери я в светилището на Епона – закрилницата на конете. Мястото беше настлано със сено, а над входа беше прикован огромен конски череп. Очните кухини излъчваха мека светлина, което нощем плашеше, но служеше и за ориентир на пътниците. Всеки можеше да пренощува в светилището. Там винаги имаше храна и вода. Епона нямаше жрици, но всяка година към стадото й се прибавяше по един кон.
      Жената на Валтес беше там. Ритуалът изискваше да се омилостиви богинята, защото мъртвият беше паднал от кон.
      Галадрос влезе в светилището и седна до жената. Тя се казваше Инона. Беше висока, с бяла кожа и много къдрава коса.
      – Ще придружиш брат ми.
      Жената мълчеше.
      – Това е моето решение.
      – А моето е друго. Ще остана при децата си. Ще си тръгна, когато ми дойде времето.
      – Не ме принуждавай да... Ще трябва друг да вземе решение вместо теб. Ти си полудяла от мъката.
      – Мъката минава, Галадрос. Децата ми имат нужда от майка. Още са малки.
      – Ще ги отгледам добре.
      – Защо ти!? Аз не съм падала от кон!

      Инона забеляза движението и веднага промени тона. Тя ясно видя как ръката на Галадрос посегна към ножа на кръста му. Отдавна знаеше, че няма да намери спасение след смъртта на Валтес. Трябваше да бяга. И се опита да си спечели време.
      – Наистина мъката ми е голяма... За мен няма живот...
      Галадрос кимна с глава. Започваше да му звучи добре.
      – И мъката по децата ми е голяма...
      – Ще ги отгледам като свои.
      – Да. Зная. Но, мисля си, дали да не взема и тях със себе си...
      Това така стресна Галадрос, че той спря да кима и остана вгледан в Инона. Тази мисъл не беше минавала през ума му. Ако децата на брат му напуснеха този свят, то цялото имущество щеше да остане за него. Другите две жени можеше да продаде добре, защото бяха млади и здрави... Децата не придружаваха родителите си обикновено...
      – Трябва ми още време да помисля, Галадрос – продължаваше Инона – Просто ми трябва време.
      – Не е според обичая да взимаш и децата, Инона – Галадрос за първи път се обърна по име към жената на брат си – Но ти си майка. Имаш право. Помисли. Имаме още един ден и една нощ. Ако тръгнете всички, че направя голямо жертвоприношение... Можеш да ми вярваш.
      – Вярвам ти, Галадрос.
      – Е, ще те оставя да помислиш. Като решиш, ела вкъщи. Отварата е приготвена. Ще има и за децата... Те колко бяха, Инона?
      – Три.
      – Да. Три деца ще останат без баща. Не знам. Може наистина да е по-добре да бъдат с баща си... Ще вървя.
      Галадрос излезе бързо от светилището и тръгна към града. Мислите му препускаха като конете на Епона. Ако придобиеше цялото имущество на брат си, щеше да стане най-богатия владетел сред траките. Можеше да се съюзи с още двама на юг и тогава... Галадрос изхълца – Велико тракийско царство! Спря и се огледа. Страхуваше се някой да не долови мислите му. Миг по-късно страхове го нападнаха отвсякъде. Ами ако Инона го измами!? Ако откаже да последва брат му? Ако остави децата? Според законите, децата са наследници... Децата. Три пречки към мечтата на живота му. Галадрос беше смел воин. Той не признаваше нищо, освен победата. А този живот беше една дълга битка... Защо не я уби още там? В светилището. После щеше да се погрижи и за децата...
      Галадрос закуцука обратно, но беше закъснял. Инона беше приключила с мъката. Само конският череп се хилеше над входа.
      – Измамен съм – прошепна на себе си Галадрос и забърза към града.

      В същото време малка група ездачи препускаха с всички сили на юг – към свободата си. Инона беше успяла да вземе само няколко ценни вещи, децата и един слитък. С него можеха да преживеят доста дълго време, където и да отидеха. В земите на траките един такъв слитък беше цяло богатство.

предишна глава | следваща глава