Мария Станкова

проза

Литературен клуб | „По следите на златното руно“ | страницата на авторката

 

 

Глава шеста
Инона

 

 

 

      Същата нощ, когато Хорк и Медула смятаха, че са се спасили от Тагарта и нейната болестна омраза, два коня препускаха към Дионисопол – главният град на одрисите. Единият яздеше Инона, прегърнала малкото си дете, а другият беше възседнал големият й син.
      Инона също изгаряше от омраза. Тя пришпорваше животното непрекъснато. На устата му беше излязла пяна, но това изобщо не правеше впечатление на бегълката. Инона не само се спасяваше от съдбата, тя скоро щеше да се превърне в самата съдба. Беше готова на всичко в името на отмъщението. Единственото й желание беше смъртта на Галадрос. Тогава тя щеше да управлява. Тя щеше да решава кой да живее и кой да умре. Тя! Инона беше пресметнала добре ходовете си. Сега щеше да потърси помощ от одрисите, а после щеше да им предложи да нападнат гетите и да завземат земите им. Следващият й ход щеше да бъде обединение на двете племена и една велика тракийска държава, която... Инона отново пришпори коня. Детето в ръцете й беше заспало.
      По пътя към града вървеше старец, придружаван от малко момче. Инона го видя, но дори не му подвикна, за да не събуди детето. За миг й се стори странна появата на стареца, но не се замисли. Беше сигурна, че пътят пред нея пустееше допреди време. Отдаде невниманието си на умората и бързането и отново пришпори животното. Старецът явно не чуваше, защото не се отмести, а продължи да ситни по средата на пътя.
      Конете с Инона и децата й за малко не го стъпкаха. След тях останаха само стелещи се кълбета прах. Напред се виждаше вече градът. Слънцето блестеше в очите на Инона. Тя примижа и когато погледна отново, пак старецът и момчето бяха, които видя пред себе си.
      Инона дръпна рязко юздите. Конят изпръхтя и спря. Като всяка тракийка Инона изпитваше ужас от необяснимото. Старецът също спря. Обърна се с лице към нея. На очите си носеше бяла превръзка. Беше гадател. Инона си отдъхна.
      – Не причинявай зло, ако не искаш и на теб да ти причинят – каза съвсем ясно старецът.
      – Злото вече е причинено. Сега искам отмъщение – Инона извади монета от торбичката, която висеше на колана й. Подаде я на момчето. И по пустия му поглед разбра, че детето не вижда.
      – Отмъщението ще доведе отмъщение. А то също води отмъщение. Няма да има край – старецът се пресегна и взе монетата.
      – Тогава нека е безкрайно отмъщение – Жената беше готова да пришпори коня си, но думите, които чу, я спряха.
      – Няма да имаш това велико царство, за което мечтаеш. Ще постигнеш само беди и нещастия. Хората ще страдат. Не се съюзявай с одрисите. Върви на юг. Твоята съдба е на юг... когато слепите очи прогледнат...
      – Колко на юг?
      – О, много, много...
      – При медите?
      – И още по на юг...
      – При елините?
      – Сама ще разбереш, когато настъпи часът. И помни, Инона, не взимай главата на пеещия!
      Откъм морето задуха вятър и отново прах се вдигна по пътя. А после слънчевите лъчи оцветиха прашинките в златисто, вятърът утихна и Инона се оказа сама на пътя. Трябваше да помисли. Тя леко потупа коня по шията и животното спокойно продължи. Голямото дете спеше на седлото. Инона го погали по косата и шляпна коня му. Животните тръгнаха редом.
      Малко преди началото на града имаше друго отклонение на пътя. По него идваха керваните от юг. Жената поразмисли и тръгна по отклонението. Щяха да спрат и да си почиват след Дионисопол. Имаше малки градчета, имаше къщи, където можеше да се преспи и да се погрижат за конете.
      Това беше непознато място за Инона, но тя беше уверена, че никой не би причинил зло на жена и две деца. Траките бяха диви и войнствени, но не нападаха беззащитни. Само трябваше да намери безопасно място за себе и децата за през нощта.
      Постепенно Инона идваше на себе си. Погледът й се проясняваше и омразата я напускаше. Едва сега забеляза колко изморени са конете и едва сега осъзна, че децата й не са слизали от седлата повече от един ден. Жената отби от пътя и се огледа. Тази земя беше скалиста и гола. В далечината се виждаха ясно няколко стари дървета и могили. Инона насочи конете натам.
      Слънцето припичаше, беше задушно и влажно. Дрехите лепнеха за кожата.
      След като завърза животните и ги остави да пасат, Инона изпрати големия си син да огледа за вода. Беше сигурна, че някъде наблизо има или извор, или вада, защото гробници се строяха до вода, а могилите не бяха нищо друго, освен гробове на одриски вождове.
      Детето се върна. Беше мокро и се усмихваше щастливо.
      Поведоха конете към водата и се настаниха удобно сред високите треви. Не се чуваше нищо друго – само жуженето на пчели.
      Скоро и тримата заспаха дълбоко. Животните пристъпяха от крак на крак и изпръхтяваха спокойно. Сякаш бедите спряха да преследват семейството на Инона.

 

      Срещата с Гадателя всъщност спаси малката група. Вкорененият страх от предсказанията и абсолютната увереност, че слепите скитници виждат в бъдещето, накараха Инона да се замисли върху плана си. Тогава осъзна, че по-важно в този момент беше да останат живи. За отмъщението винаги имаше време. А с времето, то можеше да бъде и по-жестоко. Най-главното беше да спаси децата.
      Докато Инона и момчетата спяха спокойно, една група конници препускаше към Дионисопол. Бяха пратеници на Галадрос. Трябваше да предадат на одриския цар два слитъка, а в замяна да получат позволение за залавяне на бегълци. Галадрос наистина искаше да погребе заедно с брат си цялото му семейство и да не остави следа след него.
      А Инона сънуваше сън. Беше тъмно и стотици факли, сякаш пръснати искри, осветяваха земята. Мъже тичаха. Лицата им бяха ужасени и изкривени в страшни гримаси. След тях – вакханки – озверели, виеха като гладни вълчици. И там, сред многото, беше тя – Инона. Косите й бяха разпуснати, а ръцете кървави. Държеше човешка глава. Издигна я високо и страхотен гръм разцепи нощта.
      Ужасът в очите на главата я караше да пищи, но не пускаше трофея си.
      Вторият гръм събуди Инона от кошмара.
      Заваля проливен дъжд. Единственото място, където можеха да се скрият, беше някоя разбита гробница. А такива бяха повечето. Рядко крадците изчакваха да мине и година. Кражбите в гробниците бяха нещо обичайно. По тази причина някои от племената бяха започнали да затрупват построеното с пръст и да отъпкват земята. Така не спираха крадците съвсем, но разбиването поне беше прекратено.
      Инона хвана децата за ръце и се затича между могилите. Както очакваше, каменната врата на едната беше разбита. Тримата се вмъкнаха вътре. Малкият й син се разплака, но тя само затисна устата му с ръка и го погали.
      Гробницата не беше на случаен воин. Тук явно почиваше голям вожд, защото каменни женски фигури подпираха тавана. А от двете страни на входа стоеше по една каменна жена с лисича глава. Гробницата беше отдавна изпразнена. Нямаше дарове, нямаше накити по телата на придружителите. Самите тела вече не съществуваха. Навсякъде бяха разпръснати кости и трудно можеше да се познае кои са човешки, кои животински. Инона потръпна. Нея и децата й можеше да я сполети същата участ. Един ден никой нямаше да отличи тялото й от това на конете и кучетата...
      Навън валеше проливно и не преставаше да гърми и святка.
      Едната от жените с лисичи глави я гледаше и се усмихваше загадъчно. Очите просветваха със зелена светлина и ясно се виждаше вертикалната зеница.
      Инона закри очите на децата си с ръце и остана така – като вцепенена.
      Когато бурята отмина Инона пое дълбоко въздух и се престраши. Направи няколко стъпки. Нищо не се случи. Приближи още към каменната жена и я докосна. Нищо не се случи. Тогава Инона я погледна в лице. Очите бяха затворени.
      Такива фигури все още се срещаха по земите на траките. Бяха правени преди много време. Не се знаеше от кого... Хората говореха, че били пазителките на пътя. Други казваха, че са владетелки на духовете... Не. Това беше знак. Инона беше сигурна, че няма да спира повече в земите на одрисите, а ще продължи на юг... когато слепите очи прогледнат.

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2009 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]