Книгата на Радосвет Коларов „Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността” (2009)¹ изгражда обем на понятие, отдавна подлежащо на разширяване. Става дума за термина автотекстуалност (autotextualité), чиято първа употреба датира от 70-те години на XX в., времето на високите (интер)текстуални практики в парижкото списание Poétiquе. Значителното отстояние на изследването на Р. Коларов от приобщаването на предложения от Люсиен Деленбах термин автотекстуалност² към теорията на интертекстуалността, полага понятието в „разтеглена ситуация” на друго концептуализиране. Макар че отсъства в таксономията на Женет, автотекстуалността е вторично отнесена към интертекстуалните теории и появата на тази книга следва и поддържа живота им, макар и да не го цели. В историята на названията, преди да добият плътност на понятия, съществуват припокривания, съхраняващи продуктивната илюзия, че назовават различни неща. Всъщност залогът на една умна наука, с памет от структурализма до деконструктивизма, внимава колкото в назоваването, така повече и в разпознаването на явлението и неговите граници. Как могат да бъдат назовани в литературата повторенията, репетициите на едно и същото, алюзиите, автореминсценциите, завръщанията към определен мотив, общите места в един текст или в цялостния опус на автора? Оказва се, че терминът автотекстуалност подлежи на широко дефиниране. Изходната дефиниция във въведението е целенасочено свита до уважителната към щастливо време на българското литературознание употреба на Бахтиновия термин „диалог”: С думата „автотекстуалност” се назовава диалогът между текстовете в творчеството на даден автор. (ПСПА, 7). Като конкурентни назовавания са посочени „ограничена интертекстуалност” (intertextualité restreint) на Жан Рикарду, „авто-интертекстуална връзка” на Игор Смирнов и по-плътно кореспондиращия с виждането на автора термин на Деленбах –„самоподхранваща се” интертекстуалност (intertextualité autarcique). Задачата, която си поставя Радосвет Коларов, е да адаптира понятието на Деленбах, изработвайки му „по специфично значение”. Теоретичната плътност на централните тези се реализира чрез анализи на творби на Вазов, Ботев, Елин Пелин, Яворов, Гогол, Достоевски, Блок, Бодлер, Кафка. Преди да разгледаме конкретни постановки на книгата, искам да обърна внимание на неоконсервативната й вяра както в съществуването на автора, така и в наличието на единството „творчество”. Една археология на знанието проблематизира и фигурата на автора, и неустановимото единство и наличност на сътвореното от него. Спрямо идеята на Фуко за „разпръснатостта на субекта”, изплуваща сред негативните дефиниции на дискурса в „Археология на знанието” (1969), Радосвет Коларов като че ли възобновява и отново втвърдява статуса на самия автор, представяйки го като „цялостен, стабилен, самоинтегриран, самоидентичен субект” (ПСПА, 13). Спасената вяра в субекта се освобождава от епистемологичeските основания за погребвания във въздуха автор. „Самоинтегрираният субект” срещу „разпръстнатостта на субекта”, единството на авторовия опус срещу всичко пронизващата фигура – може би не трябва да ги срещуполагаме с най-малкото основание, че една археология на знанието не е естетическа теория.
         Книгата на Радосвет Коларов отрано подчертава редукционисткия си подход на „свиването” на творчеството до творба (œuvre). Концептуализациите са изработени с извеждането на „моделно съотношение между цялостния авторов корпус и отделната творба” (ПСПА, 37). В постановката на изследователя интегралният текст е творба без център. Тематично повлияна от собствения си обект на изследване, монографията непрестанно реактуализира и надгражда дефинициите на понятието автотекстуалност. Може би няма да е прибързано, ако кажем, че теоретичният език при всяка една от тях е иманентен на езика на прилагания подход. И тъй като изследването е интердисциплинарно, срещаме понятия, характерни за структурализма, интертекстуалността, херменевтиката, та дори и за квантовата физика. Привеждам дефиниция, обединила инструментариума на текстуални и структурално-лингвистични теории: „Автотекстуалната връзка предполага наличието на най-малко два текста, създадени от един и същи автор; между двата текста, текста А и текста В, или между хипо- и хипертекста протича структурно-семантично движение в проспективна и ретроспективна посока...” (ПСПА, 228). Тези проспекции и ретроспекции в „плазмената” система на авторовия опус имат отношение към несекващите възможности на един текст да си „спомни” за друг. В теоретическия речник на книгата подобни възможности конфигурират дискурсивно желание, т. е. онези връщания на текста към едни и същи „концептуални ядра”, свързани помежду си с неизличими паметни следи.
         Понятието автотекстуалност се оказва дълбоко преплетено с проблематиката на паметта. В несекващото възпроизвеждане на „неразрушими паметни следи” би могло да се открие флуидната природа на паметта. Бергсон говори за „еластичност на паметта”³. Съполагането на флуидност и еластичност има отношение към неразрешимата форма на паметта. Паметта е „плътност от траене” (Бергсон), разтегляща миналото в настоящето. В явлението, което Радосвет Коларов описва, това разтегляне на памет има креативна функция, реализирана с принципа на повторението. Сърцевинното за монографията понятие памет генерира формулировката виртуална фигура, описваща структурата на помнещи се образи, които са толкова видими в авторовия корпус, че могат да бъдат разпознати в повторителност. Виртуалната фигура е придобилият форма спомен или виртуалното състояние⁴, в което той е заключен. А-топичните тематични повторения конфигурират невидима матрица, която представлява „инвариантът на идеята”. Авторът схваща матрицата като „междутекстов генератор”, „пораждащ механизъм” на мнемонически свързани текстове. Матрицата носи генеративните потенции на простото повторение, но и на изоморфизма. Онагледяването на матрицата се реализира чрез анализ на отношението „човек – море” в различни текстове на Бодлер. Репрезентирането на тази връзка, която дълбоко е връзката човек – природа, става през метафоризиране на природата (Морето е твоето огледало), „деметафоризиране” (оголване на природата до асимволичното) и накрая до изчезване на отношението или „изпразване” на матрицата в други образи. Посочването на различни аспекти на фигуралните връзки кореспондира с централната за изследването теза за локализации на различия в повторителността⁵. На повторението са признати свързваща и композиционна функция. Що се отнася до автора – още в поетиката на Аристотел се казва, че повторението е удоволствено.
         Радосвет Коларов адаптира понятието на Лорънс Липкинг за инициационната творба, обвързвайки го с проблематиката на паметта. Инициационната творба съдържа „репертоар от художествени открития, които ще бъдат разгърнати по-нататък в други творби на автора и бележат нов етап в развитието на неговата поетика” (ПСПА, 136). Такива творби в българската литература са „Нощ” на Яворов и „Орисия” на Елин Пелин например. Именно „инициационната творба” генерира памет за следващи текстове, които се реализират чрез „многократно разработване – разгръщане” (ПСПА, 94).
         Рецептивните ходове на Коларов не подминават обвързването на автотекстуалността с винаги живата херменевтика. При все уговарянето, че не всяка автотекстуалност е херменевтична, авторът изработва типология на т. нар. херменевтична автотекстуалност. В единия случай, когато творбата засилва семантичния потенциал на друга творба, тя е назована творба усилвател. Другото херменевтично отношение описва творбата експликатор. Такава творба извършва спрямо други „метатекстово означение”, което изговаря явно превъртени в повторението смисли. Теоретичните приноси на книгата се състоят и в обговарянето на трансформациите, наречени оператори. Роля в осмислянето на операторите на трансформация играят термините хипо- и хипертекст. Изследователят разграничава три типа „оператори” – умножаване, автополемика и автопародия.
         Теоретичният опус на Радосвет Коларов въвежда глава с теоретическо отклонение за трансмодалната идея: „...такава идея преминава през границите на различни науки като общ импулс, концептуално ядро”. / „Трансмодалната идея е тъкмо тази оголена дескриптивна съставка на научната идея, която в своята „изчистена” логическа форма се възпроизвежда в различни контексти, пресича границите на научните теории.” (ПСПА, 220/221). Има нещо много сходно между трансмодалната идея и визията за археология. Не го откриваме в съдържанието на понятията, а в принципа на тяхното оформяне. Строгият хоризонт на археологията е отправен не към науката, а към вътрешните шевове на знанието или в „преплитането на интерпозитивности”⁶ , подреждащи знанието във „фигури”. Общото в принципа на изработване на понятия като археология и трансмодална идея е видимо в идеята за „снемане” на граници между исторически закрепените сфери на познанието, в търсенето на сходства чрез определени операции, в констатирането на неявни отношения.
         И все пак може би най-стегнатата дефиниция на автотекстуалността е следната: „връзките и повторенията между творбите в авторовия œuvre” (ПСПА, 193)[болт. м., С. Д.]. Едно неотдавнашно изследване на канадския учен Луи Ебер полага термина автотекстуалност в типология на релационните отношения. То е назовано така: „Автотекстуалност, интертекстуалност, архитекстуалност, авторепрезентация, авторефлексивност и други сродни отношения”⁷. Заглавието буквализира почти несекваща воля за систематизиране. Дефиницията на Ебер за автотекстуалността е пределно кратка: „Един текст отпраща (renvoiе) към самия себе си”. И от тук следват многобройни разклонения в назоваванията, проследяващи тясната свързаност на автотекстуалността с авторепрезентирането и авторефлексията в тематичен план. С термина автотекстуалност Ебер обхваща и фоничните повторения. Радосвет Коларов прави същото, но не с арсенала на семиотиката. Става ясно, че автотекстът се изгражда от тематично и фонетично сходни връзки. В този смисъл автотекстуалността описва нещо много повече от алюзия, повторен цитат или автореминисценция.
         Въпрос на филологическо решение е как да бъде наричано конкретното място в текста, мястото на разпознаване на подобието, на авторепрезентираното. Възможно ли е да се мисли автономен термин, локализиращ явно или смътно разпознатото, който да отстоява собствените си граници. Деленбах говори за участък на автотекстуалността (secteur de l’autotextuel). Като релевантни на него, бихме могли да разпознаем употребите на дискурсивен топос, „дискурсивна сянка”, концептуално ядро в монографията на Коларов. Доколко обаче уплътняват назоваването на мястото на подобието и трансформацията е трудно да се каже, тъй като нюансират несъвпадащи значения. В концепцията на книгата назоваването на паметната следа не е свързано с някаква локалност на спомена, епифанично нахлул в едно друго сега на матрицата, а с мрежовидната й структура. Не топоса на „интертекстуалната памет”, а мрежата на паметовите следи обхваща понятието автотекстуалност. (Освен ако нямаме много широко разбиране за „топос”.) Сякаш по-лесно е да си представяме сложността на понятието, като го асоциираме с нещо физическо – квантова физика например или още по-видимо – като мрежа от кръвоносни съдове или пчелна пита, или като Inception. С концепцията за автотекстуалността Радосвет Коларов изработва форма на литературната памет така, че да си я представим видима.

---

Бележки:

¹ По-натакък в кръгли скоби означавам книгата със сиглата ПСПА и ще отбелязвам страницата на цитата. [горе]
² вж Dällenbach, L. Intertext et autotexte//Poétique, 1976, 282-297. [горе]
³ Бергсон, А. Материя и памет. Есе върху отношението на тялото към духа, Нов български университет, С., 2002, с. 127. [горе]
⁴ ср. Бергсон, цит. съч., с. 259 [горе]
⁵ Важна за изследването е книгата на Жил Дельоз „Разлика и повторение” (1968). [горе]
⁶ Фуко, М. Археология на знанието, Изд. Наука и изкуство. С.,1996, с.182. [горе]
⁷ Hébert, L. Autotextualité, intertextualité, architextualité, autoreprésentation, autoréflexivité et autres relations apparentées //L. Hébert et L. Guillemette (dir.), Intertextualité, interdiscursivité et intermdéialité, Presses de l’Université Laval, Québec, 2009. p. 71-78. [горе]

Радосвет Коларов. Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността. Изд. „Просвета“. София, 2009 г.