Изглежда,
че такава е съдбата ми,
любима -
да съм пастир на думи.

Добре си спомням как вълнуваха душата ти.
И даже тялото ти засияваше под ласките им
като окъпано в роса.

Недосегаема си днес за тях.
Но аз събирам
из сухата пустиня на тъгата си
разпръснати отломки от онези
всесилни някогашни изречения:

хълм привечер... следа от дъжд...
път между слънчогледи... мирис
на догоряващ огън... звън
на камбана в ниското... пчела,
влетяла в притъмнялата ни стая...
потръпването в съня ти...
моя...
един [ствена]...
люб [ов]...